Monday, 31 March 2014

Yellow Brick Road...

Има в София една такава, широчка улица, която „пронизва сърцето на града“ и свързва всички центрове на силата – реални и символични. Улицата е видяла и понесла какво ли не. Попила е Господ знае колко тона кръв и сълзи, пролени по най-различни и най-често – напълно незначителни лични и исторически причини. Понесла е тежестта на стотици танкови вериги – кога заради преврат, кога заради парад. Понесла е милиарди стъпки на милиони хора…  Има си улицата име, история  и прочее.  Имаше даже доста кестени покрай нея, ама ги отсякоха. Най-често й викаме на тази улица
„Жълтите павета“. По очевидни причини.


Изобщо не мога да я понасям тази улица. Не я харесвам и никога не съм я харесвал. Намирам я за нелепа с  тези анахронични, неудобни и опасни жълти павета, чиято естетика така и не мога да проумея. С нежелание крача по нея и в повечето случаи бързам да я пресека и да я оставя бързо зад гърба си. Там ходех на задължителните за софийските ученици манифестации за 24 май преди 10 ноември 1989 г. Там за малко не ми спукаха кратуната, когато случайно се озовах насред някакъв СДС-митинг през 1991 г. - отказах на малка група почерпени левскари със сини байраци с дебели дръжки да викам „червени боклуци“ защото без да съм чорбар или комунист, не смятам родителите си за боклуци. Ах, да – и точно там веднъж ми вдигнаха колата, въпреки надлежно закупените и прилежно попълнени талони за паркиране.

Миналата година за малко си бях рекъл, че не съм прав – точно на тия павета се запознах с хора, с каквито винаги съм искал да се познавам и с които да бъда приятел. Бахти готините хора, с всичките им глупости, умности, кривици и правици. (Едно време, Иво Дзвера веднъж ми каза: „Мислех си, че съм срещнал един човек, а то цял свят, копеле. С кеф да се загубиш в него…“ Дзвер, как си бе, човек?) Та си мислех, че не съм прав, че нищо ѝ няма на скапаната, дърта и мръсна улица. После осъзнах, че случайностите са си точно това – случайности и че все така не я харесвам въпросната улица.

Девет месеца след началото на протестите и около три месеца след практическия им печален край, софистът в мен едва се удържа да не застане под носа на коня на Цар Освободител (Тъпо име за паметник - кой цар някога, някъде изобщо е бил освободител? Think about that...), та да не застане и да не се разкрещи: „Казах ли ви, бе, будали?! Казах ли ви аз – селяните винаги печелят, вие винаги губите!?“  Много важно, всъщност, какво съм казал или не съм казал.

Преди обаче да рипнете пламенно да ме заклеймявате заради „софийската ми наглост“  - не става дума за хората родени на село или изобщо някъде „в провинцията“. Става дума за ония, които независимо къде са родени, щом разберат, че сте направили нещо изумително, нещо удивително, нещо смело, нещо  красиво, ще ви кажат „Браво!“, ще отминат, а после… После ще се върнат с чукове, за да го унищожат. Като в оная приказка на Андерсен, дето много малко хора са я чели… А останалите ще цъкат с език и ще викат: „Скива ли как се пръснА онова, убавото нещо, копеле? Скива ли? Баси майката!“. А после ще се огледат къде им е чука, че да могат следващия път те първи да смачкат „готиното нещо“.  И защо? Защото за тях именно това е най-удивителното нещо на света – да унищожиш без капка жал и колебание нещо изумително и неповторимо, каквото  никога повече няма да има на света. Като да речем един плаж, като една планинска долина, като една река. Като цяло едно поколение.Защото за тези с чуковете индивидуализмът е порок, който трябва да се "изкорени“, лицемерието е норма, а страхът от новото – най-добрата защита. За тях лъжата е нещо лошо само до стотното повторение, а понасянето на отговорност - непростима глупост. За тях истината е променлива според времето, насилието – най-краткия път, а тъпият прякор – желан атрибут, легитимиращ позицията на силата…

Имам „новина“ за вас - те никога няма да се променят и винаги ще са повече от вас. Но не това е страшното. По-страшното, че това тяхното е заразна болест, предавана по наследство. Че дори мислещи, въодушевени и страстни люде могат лесно да бъдат смачкани в тяхната тълпа, абсорбирани, сдъвкани и изплюти обратно в абсолютно безполезен вид, а невинни деца  - превърнати (разбира се, с най-добри намерения) във функционални илитерати, достойни за всяка малоумна агитка на български футболен отбор.

Е, копеле, това е положението, кво праим? Провалихме се защото позволихме активизмът ни да стане clickтивизъм. Или той просто изначално си беше такъв? А може би кукловодите се оказаха по-хитри и умно оставиха куклите да си поиграят на килима, а после пак опънаха невидимите конци? Нали протестирахме срещу „кризата на представителността“? Защо тогава  отказахме доверие на абсолютно всеки, който искаше или би могъл да поиска да ни представлява? Нямам идея защо стана така.

Мисля си, кога станах като тях, като ония с чуковете? Кога наистина ме превзе убийствения песимизъм за качеството и бъдещето на тази нация, от която съм част до последната клетка на тялото си, независимо дали ми харесва или не? Кога точно престанах изобщо да вярвам в тоя народ? Най-често си го мисля, когато ми се наложи да мина покрай Жълтите павета… Софийският Yellow Brick Road… Сори, Дороти, на края на този път няма Изумруден град – там е страната на  квадратноглавите и там Канзас отдавна е no more...

1 comment:

  1. Много силен текст, и много верен... :(

    "Мисля си, кога станах като тях, като ония с чуковете? Кога наистина ме превзе убийствения песимизъм за качеството и бъдещето на тази нация, от която съм част до последната клетка на тялото си, независимо дали ми харесва или не? Кога точно престанах изобщо да вярвам в тоя народ? Най-често си го мисля, когато ми се наложи да мина покрай Жълтите павета… Софийският Yellow Brick Road… Сори, Дороти, на края на този път няма Изумруден град – там е страната на квадратноглавите и там Канзас отдавна е no more..."

    -- Ние не сме като "тях", ние не сме с квадратни глави, ние не сме като тия с чуковете -- доказателството е, че ти написа този текст -- а аз го прочетох... (и за съжаление, го намирам за много верен.)

    Истината е, че кукловодите са много хитри, а пък огромни маси хора в България са много ... тъпи? (може би не е подходяща дума, но не се сещам ... -- може би "необразовани"?, "манипулируеми"?, не знам...)

    Медиите на Пеевски продължават да промиват мозъците на масите. Руската и българската мафия продължават заедно да дърпат конците на марионетното правителство на Олигарски. Полицията продължава да окупира центъра на София и да "пази" нелегитимното правителство и парламент от "любовта на народа". Цената на тока продълава да бъде сваляна надолу, докато не почнат да фалират предприятия и фирми в енергетиката и после цената на тока ще скочи нагоре главоломно, ще има криза, ще има протест и оставки... но какво от това? Комисионните ще си бъдат прибрани от "правилните хора" междувременно, медиите на Пеевски ще продължат да работят за "който плаща повече" и най-тъжното? Най-тъжното е че ще дойдат нови избори, и ДПС, БСП, ГЕРБ и останалите ... всичките пак ще си влязат в следващия парламент, избрани от същите тези "маси" хора, от онези, с промитите мозъци, от онези с чуковете... :(

    Това е положението. На 14-ти юни 2013 като видях хиляди хора като мен, викащи "ОСТАВКА!" -- хора нормални, но ядосани от факта, че ни залепиха такава плесница с Пеевски -- ми проблесна надежда! На 21-ви юни, седмица по-късно, все още имах надежда. Юли -- всеки ден на протест също, и все още имах надежда. Блокада на парламента, нови протести, и така до август -- все още имах надежда... Началото на септември -- имах надежда. Октомври и ноември -- изгубих постепенно надежда... Студентските блокади -- отново хиляди на улицата, пак се усетих обнадежден! После декември, януари... пак изгубих надежда. Сега сме април 2014 -- ефектът от протестите е нула, гражданското общество отново старателно заспа (тоест, част от хората емигират вътрешно, а други външно, това е...) а "масите" -- те си спят, и ще продължат, докато не им увеличат тока и не им докарат една нова Виденова зима -- и тогава те ще излязат на протест, а после отново ще бъдат изманипулирани и ще гласуват за нови "експерти" като Орешарски... :(

    тъжно... май няма изход.

    ReplyDelete