Yellow Brick Road...

Има в София една такава, широчка улица, която „пронизва сърцето на града“ и свързва всички центрове на силата – реални и символични. Улицата е видяла и понесла какво ли не. Попила е Господ знае колко тона кръв и сълзи, пролени по най-различни и най-често – напълно незначителни лични и исторически причини. Понесла е тежестта на стотици танкови вериги – кога заради преврат, кога заради парад. Понесла е милиарди стъпки на милиони хора…  Има си улицата име, история  и прочее.  Имаше даже доста кестени покрай нея, ама ги отсякоха. Най-често й викаме на тази улица

„Жълтите павета“. По очевидни причини.

Изобщо не мога да я понасям тази улица. Не я харесвам и никога не съм я харесвал. Намирам я за нелепа с  тези анахронични, неудобни и опасни жълти павета, чиято естетика така и не мога да проумея. С нежелание крача по нея и в повечето случаи бързам да я пресека и да я оставя бързо зад гърба си. Там ходех на задължителните за софийските ученици манифестации за 24 май преди 10 ноември 1989 г. Там за малко не ми спукаха кратуната, когато случайно се озовах насред някакъв СДС-митинг през 1991 г. - отказах на малка група почерпени левскари със сини байраци с дебели дръжки да викам „червени боклуци“ защото без да съм чорбар или комунист, не смятам родителите си за боклуци. Ах, да – и точно там веднъж ми вдигнаха колата, въпреки надлежно закупените и прилежно попълнени талони за паркиране.

Миналата година за малко си бях рекъл, че не съм прав – точно на тия павета се запознах с хора, с каквито винаги съм искал да се познавам и с които да бъда приятел. Бахти готините хора, с всичките им глупости, умности, кривици и правици. (Едно време, Иво Дзвера веднъж ми каза: „Мислех си, че съм срещнал един човек, а то цял свят, копеле. С кеф да се загубиш в него…“ Дзвер, как си бе, човек?) Та си мислех, че не съм прав, че нищо ѝ няма на скапаната, дърта и мръсна улица. После осъзнах, че случайностите са си точно това – случайности и че все така не я харесвам въпросната улица.

Девет месеца след началото на протестите и около три месеца след практическия им печален край, софистът в мен едва се удържа да не застане под носа на коня на Цар Освободител (Тъпо име за паметник - кой цар някога, някъде изобщо е бил освободител? Think about that...), та да не застане и да не се разкрещи: „Казах ли ви, бе, будали?! Казах ли ви аз – селяните винаги печелят, вие винаги губите!?“  Много важно, всъщност, какво съм казал или не съм казал.

Преди обаче да рипнете пламенно да ме заклеймявате заради „софийската ми наглост“  - не става дума за хората родени на село или изобщо някъде „в провинцията“. Става дума за ония, които независимо къде са родени, щом разберат, че сте направили нещо изумително, нещо удивително, нещо смело, нещо  красиво, ще ви кажат „Браво!“, ще отминат, а после… После ще се върнат с чукове, за да го унищожат. Като в оная приказка на Андерсен, дето много малко хора са я чели… А останалите ще цъкат с език и ще викат: „Скива ли как се пръснА онова, убавото нещо, копеле? Скива ли? Баси майката!“. А после ще се огледат къде им е чука, че да могат следващия път те първи да смачкат „готиното нещо“.  И защо? Защото за тях именно това е най-удивителното нещо на света – да унищожиш без капка жал и колебание нещо изумително и неповторимо, каквото  никога повече няма да има на света. Като да речем един плаж, като една планинска долина, като една река. Като цяло едно поколение.Защото за тези с чуковете индивидуализмът е порок, който трябва да се "изкорени“, лицемерието е норма, а страхът от новото – най-добрата защита. За тях лъжата е нещо лошо само до стотното повторение, а понасянето на отговорност - непростима глупост. За тях истината е променлива според времето, насилието – най-краткия път, а тъпият прякор – желан атрибут, легитимиращ позицията на силата…

Имам „новина“ за вас - те никога няма да се променят и винаги ще са повече от вас. Но не това е страшното. По-страшното, че това тяхното е заразна болест, предавана по наследство. Че дори мислещи, въодушевени и страстни люде могат лесно да бъдат смачкани в тяхната тълпа, абсорбирани, сдъвкани и изплюти обратно в абсолютно безполезен вид, а невинни деца  - превърнати (разбира се, с най-добри намерения) във функционални илитерати, достойни за всяка малоумна агитка на български футболен отбор.

Е, копеле, това е положението, кво праим? Провалихме се защото позволихме активизмът ни да стане clickтивизъм. Или той просто изначално си беше такъв? А може би кукловодите се оказаха по-хитри и умно оставиха куклите да си поиграят на килима, а после пак опънаха невидимите конци? Нали протестирахме срещу „кризата на представителността“? Защо тогава  отказахме доверие на абсолютно всеки, който искаше или би могъл да поиска да ни представлява? Нямам идея защо стана така.

Мисля си, кога станах като тях, като ония с чуковете? Кога наистина ме превзе убийствения песимизъм за качеството и бъдещето на тази нация, от която съм част до последната клетка на тялото си, независимо дали ми харесва или не? Кога точно престанах изобщо да вярвам в тоя народ? Най-често си го мисля, когато ми се наложи да мина покрай Жълтите павета… Софийският Yellow Brick Road… Сори, Дороти, на края на този път няма Изумруден град – там е страната на  квадратноглавите и там Канзас отдавна е no more...