Tuesday 22 April 2014

Undisputed

-       
  - Аз май малко ще потичам сега, - рече синче след 40 минути абсолютно безцелно, крайно непохватно и безумно сладко ритане на омекнала от зимуването футболна топка из двора на близкото училище.
-          - Добре, потичай, - съгласявам се аз и мислено благодаря на несъществуващия бог на детската мисъл за петте минути почивка. Няма какво – нито краката ме слушат както преди, нито килата ми са подходящи за догонване на топки, които синче неизменно изпраща в най-неочаквани посоки, но не и към мен.
Ситен заема стартова поза а ла Том (или Джери?) и драсва с всичката сила на шестгодишните си крачета по асфалта на училищния двор. Почти очаквам да се обърне да види дали след него остават черти…
Паля гузна цигара (все пак сме в училище, нали) и се присещам за едни други времена.

Моят баща много рядко играеше футбол с мене – явно го е мързяло повече, oтколкото мен сега. Но не се и налагаше. В ония години май беше почти невъзможно да не си част от тайфа квартални момчетии, с които да риташ, да караш колело, да вършиш всевъзможни золуми и да се пердашиш за глупости. Ситен често ме пита какво съм правил, когато съм бил малък и не може да се начуди, когато му разказвам за глуповатите ни, прости и крайно аналогови игри. Малко му е сложно да проумеее, че не чак толкова отдавна е имало свят без таблети, телефони, компютри и денонощна телевизия с повече от сто канала. Свят, в който комплект от шест пластмасови войника беше страшна придобивка, а "оригинална количка мачбокс" - истинско богатство, чието притежание беше най-страхотния self-esteem boost.

Понеже живеех до парк, не ми се налагаше да ритам на асфалт в двора на училището – в парка имаше чудесни тревни площи за това. Риташ си на тях, докато не дойде пазачът да те изгони. Мда, имаше такова нещо – градински пазач. Обикновено бяха впиянчени чичковци в пенсионна възраст, които туряха по една мърлява лента с надпис „ПАЗАЧ“ на ръкавите на вехтите си сака, нахлупваха каскети и важно-важно се шляеха из парка, размахали метални бастуни със заточени върхове, на които набучваха разни листа и хартийки. Обикновено ни гонеха от тревата, защото имаше табелки, на които беше написано, че по нея не трябва да се стъпва, но по-често се скатаваха в някой злачен ъгъл на парка, за да не се занимават с нас. Опитах се да му разкажа на ситен как моят приятел Тео веднъж открадна бастуна на един от пазачите, но той изобщо не може да разбере какво му е толкова героичното на това…

А много героични неща имаше за правене тогава – да влезеш в киното без билет, за да гледаш за 45-ти път „Междузвездни войни“ (тогава не знаехме, ама се казвало Епизод 4: Нова надежда), да биеш Гелето на топчета и да си тръгнеш ненабит след това, да откраднеш ръчната количка за боклук на лелките, които метяха парка (имаше и такива) без те да се усетят и после да се смееш със сълзи, докато ги гледаш как се оглеждат невярващо, да се хвърляш като пълен идиот с главата напред в събраните на огромна купчина есенни листа без същите онези лелки да те напердашат с дръжките на метлите…

Или, когато не можеш да правиш нищо от гореизброеното, да направиш нов хай-скор на „електронните игри“ в бараката срещу кино „Левски“. Сине, сине, няма как да знаеш, но преди 30 години баща ти цели три седмици беше undisputed champion на квартала защото едновременно държеше рекордите и на Pac Man, и на Galaxian, и на Lunar Rescue… (Бай Рангеле, ако още си жив, да знаеш, че още не съм ти простил дето ме изгони преди да успея превъртя Галагата за трети път с един жетон!)

Абе изобщо имаше си геройства за вършене и кат се замислиш, след всяко от тях бяхме царете на света. Докато някой не направи следващото геройство или не превърти играта повече пъти от тебе. Или дядо му не му купи колело-балканче, ама от "новите". Или не си счупи ръката. Тва беше най-великото – ходиш с гипс, всички ти се чудят и възхищават и минаваш метър на всички опашки, щото нали, ти си „горкото дете“… Е, освен ако случайно не си твърде висок за възрастта си, защото тогава автоматично ставаш „калпазанин, на който така му се пада“. Ех, аз така и не си счупих ни крака, ни ръката...

Писъкът на ситен събира всички погледи на хора и деца в училищния двор. Младши се е спънал в собствените си крака и се е изплющял с всичките си 110 сантиметра върху неравния училищен асфалт. Накратко – натича се за по-малко от минута след старта. Драскотината на ръката му е смешна, но гледката на миниатюрната капчицата кръв предизвиква такъв неистов рев, че взимаме мекицата, която ни служи за топка и се понасяме към вкъщи. Там нескопосано ще му сложа лепенка с костенурките-нинджа, защото така се прави с раните – слагат им се лепенки и те минават, а ако на лепенките има супер герои, раните минават супер бързо. Кво, бе - истина си е! А утре синче гордо ще си размахва лапката пред децата в детската градина, те ще се мръщят от ужас, а той ще е undisputed champion... Докато някой не си удари коляното или не се разболее от шарка. Така е то…  

6 comments:

  1. сякаш за мен пишеш, брат...:)

    ReplyDelete
    Replies
    1. Предполагам, че е абсолютно нормално, кат се има предвид, че сме на горе-долу едни години...

      Delete
  2. Галаксито беше супер! Много харесвах Wonder boy и ме бобъркваше, че не можех да я превъртя. Къде ме върна само, а съм седнал да обядвам.

    ReplyDelete
  3. Препрочитам го и днес и спомените нахлуват в главата ми. Като родител, с подобно на това, което си описал детство, неминуемо си задавах въпроса - а какво детство имат нашите деца? Спрях да го правя, нито те могат да имат нашето детство, нито е необходимо. Те си имат тяхно, различно, с героите, с "играчките", с раните и завоеванията на тяхното време. Нещото, което можем да направим за по-щастливото им и запомнящо се детство е да играем заедно с тях, колкото по-дълго, толкова по-щастливи са те. Това ще го запомнят, ако го е имало, ще го запомнят и ако го е нямало.

    ReplyDelete
    Replies
    1. Абсолютно съм съгласен с теб, Крис. Други времена - други играчки...

      Delete

Дръж се прилично.