Wednesday, 7 May 2014

Пластмаса и лошо време

- Виж ся, те – сирийците, не са мноо умен народ, да ти кажа. Е, как що? Две години работих там, а щом аз съм им работил, а те са ми плащали, няма как да са мноо умни, хехе…

Тъй рече Гришата и надигна шишенцето с вино.

Гришата е от кварталните пияници, с които волю-неволю се сблъсквам всеки ден – кръчмата им е току до моя блок, непрекъснато минавам покрай нея. Една такава – неугледна, от боядисвани милион пъти етернитови плоскости и гофрирана ламарина. Вероятно някога са я направили уж като временен обект в тогавашния нов панелен квартал и така я е заварила демокрацията... Амин...

Предполагам, че във всеки квартал има такава кръчма, в която мъже с анцузи, джапанки и шкембета седят на пластмасови столове около пластмасови маси, надигат пластмасови чашки с алкохол с полумистичен произход и си обменят пластмасови мъдрости. Нямат пари за истински мъдрости и чаши завалиите, защото… Няма значение защо – отговорът винаги е дълга, печална и добре позната история от равни части „връзкари ме прецакаха“, „прецакаха ме комунистите“, „тая курва, жена ми, ме прецака“… Абе, като в затвора – там все невинни хора лежат, ако ги питаш…

Та, Гришата е от тях. Виждал съм го много пъти – вечно облечен с повече дрехи от необходимото, с дълга рошава сива брада и нахлупена ниско над веждите плетена шапка. Мъкне се навсякъде с една голяма найлонова торба от „Била“, която е вечно издута, сякаш носи... Кой го знае какво носи в нея. С малко нагласяне, поизкъпване и съотвените дрехи, може да мине за македонски комита-епикуреец от "Мера според мера".

Запознах се с него заради скапаното майско време и седмицата почивни дни. Срещам го не пред кръчмата, а пред входа – седят с един комшия на пейката под козирката и изобщо не им пука, че е 10 градуса, с гнусен, бръснеш вятър и епизодични талази мазен, софийски дъждец. Не им пука защото жулят домашно вино от малки пластмасови бутилки от минерална вода и мезят пържени пилешки кожички от найлоново пликче, акуратно поставено между тях. Щом ме вижда да излизам от входа, комшията ми махва и казва:
- Приятелю, имам предложение за тебе: ти да ни дадеш по цигара, а ние да те почерпим винце. Кво ше кажеш?
Учтиво отказвам почерпката, но вадя кутията с цигарите – имам точно шест. Почерпвам ги, паля и аз и тъкмо да отмина, когато...
- Седни, де, седни, пуши с нас – настоява комшията. Присядам аз до тях, а комшията ми представя Гришата. Не се ръкуваме, само си кимаме.
- Гледам ти косата – казва той.  – И аз едно време бех такъв, ама олисех.
Нямам какво да кажа – с тая шапка, ако ще афро-прическа да има, няма как да разбера. Заговаряме се за времето. Оказва се, седят на пейката защото кръчмарката затворила за няколко дни заведението. („Агне щела да коли по тех си.“)
Комшията ме пита какво работя, аз отговарям, а после естествено се налага да обяснявам какво, аджеба, значи тая моя професия, но бързо губя интереса им.
- Реклама значи – казва Гришата и отпива от шишенцето. Глътката му е мощна, целенасочена, акцентираща някак. Като точка на изречение, след което няма смисъл от повече аргументи. Разбирам, че няма какво повече да обяснявам. Питам ги те какво работят. Комшията обяснява, че пенсионер по болест, ама бил иначе закупчик. Гришата ме поглежда някак особено, ухилва се и казва:
- Аз с рециклиране се занимавам. – Изчаква да види реакцията ми, но явно не ме разчете и продължи. – Ма, бех механик преди. По струговете. Работил съм в земемето, после малко в чужбина - Сирия, Алжир, Гърция...
Поглежда цигарата, която съм му дал.
- Боро. Колко съм ги думкал тия навремето. В Сирия ги зимахме по десет долара стека. Тука мачкаха „Арда“, „БТ“, аз  - боро. Много голем бех като извадим пакета, стотачката…
- Ти в Алепо ли беше ходил? Сега на нищо не прилича – вметва комшията.
- Тц. Дамаск. И Латакия. То жената си намери работа като медицинска сестра, та ме дръпна и мене.
- Само хубаво съм чувал за там – казва комшията и щипва две-три кожички.
- Па, убаво е. В Латакия беше най-убаво. Плаж, моренце, кръчми… Ама виж ся, те – сирийците, не са мноо умен народ, да ти кажа.
- Е, що бе? – чудя се аз.
- Е, как що? Две години работих там, а щом аз съм им работил, а те са ми плащали, няма как да са мноо умни, хехе… Добри пари изкарах. Правех по две хиляди лева на месец, байтошови пари. Знаеш ли за кво ти говоря? – пита ме. Обяснявам, че знам. – Ма, нема вече, отлетеа всичките.
Комшията кима съчувствено.
- Какво стана? – питам го.
- Ми нищо, - вика той.  – Разведох се.  – И се засмива.  – Нейни си беа, да и го турим начи, зе ми ги всичките. Само таа, гарсониерата в Младост ми оставѝ. Децата и тех зема.
- Ти па! – намесва се и комшията. – И що се разведе, бе?
- Е, що, що… Щото аз и тогава си пиех, не колкото сега, ма си пиех и като се върнахме, зех там с едни да събираме железо от строежите. И ни хванаха куките и айде… И тя вика, не мога аз, вика, с тебе да живея и аре – развод. И така... Ама си беше намерила бахти адвокатката. Оттогава ги мразим тея, адвокатите. И затва мразим и политиците… Щото сичките са адвокати. И Фидоската, и Маята, и Миков, и Станишката...
Казвам му, че Станишев не е адвокат.
- Се тая. Жена му е адвокат значи – отвръща Гришата.
Отказвам се да го поправям повече, че не го знам дали няма да намрази и пиарите.
- Ти извади ли си лична карта?  - пита го комшията
- Не. За кво ми е? – отвръща Гришата.
- Ми да гласуваш, бе.
- Да, бе. Да ме прибèрат пак.
- Как така пак да те приберат? – питам аз.
Гришата отпива, поглежда ме и казва:
- Миналия път кога гласувах, за кмет беше. Кога Бойко стана политик и избирахме Фандъчката. Отивам в училището, а в комисията една там дето ме мрази – развика се, че съм бил мръсен клошар, измамник и секъв такъв. Миришел съм. Вика, мани се, изкъпи се и после ела. И аз се ядосах и си метнах личната карта по нея и викам: Ти ли ма, дето ти чистих мазето мазно, ти ли ше ми викаш, че миришем. А аз верно ѝ чистих мазето – викна ме с един авер, даде ни по двайсе лева и вика: всичко вътре е ваше, само го манете. И ние мъкнеме, мъкнеме, манеме, манеме, ама то само боклуци, бе – щайги, буркани, гнилоч… После викна куките, че сме ѝ били дигнали шевната машина.  
- А вие верно ли я дигнахте? – пита комшията.
- Е, верно, ама тя изобщо не ни виде, кво ше ме топи – отвръща Гришата. – Та метнах си картата, деби и пластмасата, загубих я. Оная па викна куката, дето пази в коридора и ме прибраха за цел ден. Ебем ти изборите…
Давам им по още една цигара. Благодарят ми и отново предлагат винце, а аз отново отклонявам офертата.
- Стана ли четри? – пита Гришата.
- Нема още, без десет е – отвръща комшията.
- Аре да стане четри, да одиме до еврофутбола, да пуснем инвестицията…
Започват да обсъждат коефициенти, хендикапи - звучат ми експертно.
Аз обаче вече съм се вкочанил от студ. А и май много ми дойдоха пластмасовата мъдрост на Гришата, сбърканите му ударения, сложно балансираната смес от омраза, спомени и тото- инвестиционни решения… Благодаря им за компанията и тръгвам да си ходя. Комшията и Гришата само ми кимат и  дърпат от цигарите.
Когато се връщах от магазина, те още си стояха на пейката, до тях седеше друг комшия и чувах как Гришата обяснява:
- Кемъл. Много ги пушех в Алжир аз тея…
Не го обичам аз лошото време и това си е. 

No comments:

Post a Comment