Tuesday, 11 November 2014

За кво ревеш, бе?

Мъглив ноемврийски ден, преди точно четвърт век…
Гладен съм, недоспал, мърляв като прасе, измръзнал и ужасно кисел. Мотая се в някакъв окоп на 300 м от турската граница, пуша цигари „Арда“ една от друга и броя секундите...
Около мене, 1000 други мизерници, всичките облечени в износени въшкарници, модел 1912 г., правят приблизително същото. Скуката, постоянното състояние на полуглад и полусън, недоебието и неизбежното затъпяване, заличават почти всеки помен от надежда, че някой ден отново ще сме хора.
През оптиката на танка виждам как турският граничар на вишката отвъд телените огради ни гледа със смесица от насмешка и недоумение. Не знам кое му е толкова смешно като и той, макар облечен в камуфлажна униформа от края на 20 век, е кацнал на същия хуй и вероятно също брои секундите като нас.
Кисна в окопа, чакам да „докарат храната“, а в ръцете си държа „неуставно“ и внесено контрабандно портативно радио от незнайната тогава (а и днес) марка „Йоко“ и слушам програма „Хоризонт“. Слушам я, защото няма друга радиостанция, а и защото предишната вечер някой е пуснал поредната „партенка“, че щели да „намаляват службата“…
Абе, накратко: Ние сме войници - „отбиваме редовната си военна служба“, „браним Родината“ от „вероятния противник“. „Носим службата“ и се надяваме в някой момент някак да успеем да станем „отличници в бойната и политическа подготовка“, та белким ни отпуснат три дни „домашен отпуск“, та поне за малко отново да сме нормални човешки същества. Да сме със семействата си, да ни наричат с малките ни имена, а не по фамилия, да носим „цивилки“, а не шаячни парцали в лайнян цвят…
Ако изразите в кавичките не ви говорят много, блазе ви. Към онзи момент, аз живея в гореописаната глупост от година и ми остава още една.
Привечер разбираме от радиото, че вместо да намалят службата, тъпанарите в София взели, че махнали другаря Тодор Живков. Вкисваме се още повече. Не защото ни е мъчно за другаря Живков, а защото отново сме се вързали на поредната тъпа „партенка“. Естествено, изобщо не осъзнаваме, че сме свидетели как свършва една ера. Дали тогава започна нова, още не съм сигурен, но и на следващия ден, 11 ноември, ни е все така студено, влажно, скучно, тъпо, безнадеждно, там в окопите до турската граница…

Две седмици преди това…
Изкрънкал съм някак три дни домашна отпуска, от които два прекарвам в път с влаковете на БДЖ. С нашите сме на ресторант на пъпа на София и с баща ми излизаме да изпушим по цигара навън. (Не че вътре не се пуши, но майка ми официално не знае, че димя и не иска да ме вижда с цигара…) Баща ми ме застрелва с новини, каквито най-малко съм очаквал да чуя: за побоя пред „Кристал“, за това как отвсякъде критикуват България заради „възродителния процес“, за това колко е куца работата. Слушам баща си и не вярвам на ушите си: моят баща, убеденият партиен член, синът на активни борци ми обяснява как изобщо не е ясно колко още ще изкара този режим. Говори ми тихо, дори се оглежда. Не го бях виждал такъв… 
Спомних си за импровизирания катун на поляната до поделението в Елхово, където турците преспиваха по волгите, москвичите и ладите си докато чакат ред да минат границата. Как местните момчета обикалят наоколо и им се подиграват и ги тормозят, а те не смеят да им отвърнат, докато един от офицерите не се оказа достатъчно умен и смел да изпрати неколцина от нашите с автомати да ги пазят...

Година по-рано…
Слънчев, хубав 15 септември е, 8:30 сутринта. Влизам в квартален фризьорски салон, нейде в ж.к. „Сторгозия“ в Плевен. Вътре намирам няколко лелки с бели престилки, които подред на номерата фъкат ято гимназисти и „привеждат в ред“ летните им гриви за първия учебен ден. Момчетата до едно са в еднакви униформи от гадно синьо сукно. От различни училища са, но униформите са еднакви, в цялата страна. Момчетата си разказват за лятото. Киселият софийски гъзар в мен (макар че на никого нямаше да му хрумне да ме нарече така тогава) се подсмихва на разказа на едното за „Съни Бийч“ и „Дюни“. Говори сякаш е бил най-малкото в Сен Тропе, а всъщност просто майка му най-сетне се е уредила с карта за почивната станция на незнамкое си предприятие. 
Останалите не са били на море – били са по села с нечувани от мене имена. Пълни са със смешни разкази за магарета и всякакви други видове добитък, за ебливи циганки „от махалата“ и за подвизи от селските дискотеки. Слушам ги и ми е ясно, че поне половината истории са измислици, но хубави, забавни. Обичам добри истории…
Идва редът ми и сядам на стола с престорено бодра поръчка:
- Стрижи до голо.
Лелката се облещва.
- В казармата влизам, не отивам на училище, - обяснявам аз, а лелката въздъхва и започва да сваля псевдо-бунтарските ми "софийски" кичури.
Насред бръмченето на машинката чувам как лелките тихичко хлипат. „Защо ревете, бе, мама ви дърта?“ мисля си аз, но разбирам защо чак след месец, когато виждам как майка ми се разплаква, когато ме вижда…

Още две години по-рано…
Едничката ми грижа на света е как да се сдобия с „новия на Металика“. Не щеш ли, оказва се, че Гелето от съседния блок го има на касетка, вероятно поне осемнайсти презапис. Някак успявам да го придумам да ми го даде „за два часа“, след което се понасям в тръс към съученика ми Цанко, който има двукасетъчен. Стискам в ръка касетката на Гелето и чисто нова хромна“ TDK от битака, още с „найлончето“. Master, master… Знам, че никога няма да видя Металика на живо. Нито Стоунс, нито Мейдън, нито Туистед Систър, нито Джудас… Нито Флойд. Няма да ги видя защото няма никога да дойдат в България, а аз никога няма да отида в страна, в която някой от тях има концерт. Точка по въпроса – колкото и да страдаш, това е. Можеш само да се надяваш вуйната на братовчедката на лелята на чичото на племеника на лелинчото на съседа от петия етаж на някой съученик да се окаже стюардеса в БГА „Балкан“ и да успее да домъкне „новия на [insert artist name here], който аз да отмъкна от Гелето и да презапиша.
A веднага след презаписа ще трябва да отида до „бакалията отсреща“ (няма си име магазинът, всичките са от една верига: „Хранителни стоки“) и да купя кренвирши за вечеря – 3,60 лв. килото. Няма марка – има само една и тя е „Кренвирши“. В тая връзка, всичко е само по една марка: кремът за бръснене е само „Каро“, препаратът за миене на чинии е „Веро“ (оттам и популярното все още generic название), дъвките са само „Идеал“, сиренето е „Краве“ или „Овче“ и т.н. Повечко марки има само при цигарите и алкохола.

В наши дни…
Имам двама сина – единият е на 15, другият е почти на седем. Големият се учи да свири на китара, нон-стоп сваля нова музика от интернет на смартфона си и е гледал AC/DC на живо в София преди да навърши 13. Малкият ме врънка да му купя таблет и е бил на концерт на Роджър Уотърс преди да навърши шест. Ходят на море в Гърция и Турция. Много са сръчни с легото. Питат ме какво съм правил аз, когато съм бил малък, как съм се забавлявал. Казвам им. Не знам дали разбират и половината от това, което говоря и много се чудят на онова с пионерчетата и чавдарчетата. Не е важно всъщност… Единствено искам да знаят, че съм много щастлив, че онова време свърши и че те са ужасни късметлии, че не са живели тогава…


Мъглив, ноемврийски ден… Вчера, 10 ноември 2014 г. 
Внучката на Тодор Живков реве по телевизора как било много хубаво, когато имало Детска асамблея „Знаме на мира“. Все едно слушам стар запис от касетка… За кво ревеш, бе, мама ти дърта?

4 comments:

  1. This comment has been removed by a blog administrator.

    ReplyDelete
  2. Ако Гелето е учил в 112-то, живее до парка Заимов, значи и аз съм се ползвал от неговата фонотека през ония времена. А и ми върза пионерската връзка:)))))

    ReplyDelete
  3. Като нищо може да е същият :-)
    Само че, по времето, за което говоря, вече бяхме завършили 112-то и той вършеше в техникума, а аз - в гимназията.

    ReplyDelete