Thursday, 8 January 2015

Аз не съм Шарли...

Дванайсет е особено число. Ако сте група хора и сте с един по-малко от дванайсет сте някак недостатъчно, някак липсва симетрията - един от вас ще трябва да е вратар, няма как. Ако пък сте с един повече от дванайсет, вече сте твърде много. Когато обаче става дума за унищожени човешки животи, дванайсет е нещо кошмарно. Дали ако жертвите на атентата в Париж не бяха журналисти щеше да има чак такъв отзвук? Вероятно да, но фактът, че сред жертвите са художници-карикатуристи, които са се присмивали на уродливостта в околния свят с надеждата да го променят, внася допълнителен ужас в новините. Защото е посегнато на нещо повече от дванайсет човешки живота
– посегнато е на свобода, за чието придобиване милиони са проливали кръвта си в продължение на векове. Свобода, с която днес сме свикнали като с нещо уж напълно присъщо, напълно естествено. Свободата да имаш идея и без страх да я споделиш със света.

#JeSuisCharlie… Не, аз не съм Шарли. Не само защото не бях чувал за списанието до днес и не само защото не знам френски и едва ли бих разбрал какво пише в него. Не съм Шарли най-вече защото не съм сигурен, че имам куража, който са имали тези хора, за да правя това, което те са правили. Едва днес видях някои техни карикатури. Съгласен или не с посланията им, не мога да отрека едно: тези хора са били много смели. Като човек, работил в медии, а и в момента работещ с медии, аз се запитах дали бих имал такава смелост, такъв кураж, такива големи топки, че да тегля една майна на комфорта на политическата коректност и да правя такива неща. Не знам, честно казано. Не съм сигурен. Така че, до доказане на противното, аз не съм Шарли.

Замислих се и друго: Ами ако това се бе случило в моята страна? Ако някаква шайка страхливци с автомати влязат в някоя редакция и започнат да стрелят по хората в нея, а после се приближат до стенещите ранени и ги доубият от упор? И ми стана наистина много страшно и ще си позволя да обясня защо.

Изобщо не искам да морализаторствам. Не искам и никого да обиждам или обвинявам, най-малкото познатите и приятелите си из редакциите, но не мисля, че българските журналисти за застрашени от подобен атентат... И това, всъщност, е хубаво.
За съжаление, основната причина, поради която това не може да се случи тук е, че никой в България не би поискал да убива журналисти просто защото няма за какво. Просто не се налага да се убива журналист, нито като наказание, нито за назидание.

Не, категорично не искам никой български журналист да пострада заради работата си, но и не мисля, че вероятността за това, макар и да съществува, е голяма. Наистина  - просто няма за какво. Не, не  - изобщо не генерализирам. Зная, че има мнозина наистина големи професионалисти в този бранш, честни хора, достойни, които непрекъснато пишат и показват неудобни и неприятни истини, назовават нещата с истинските им имена и посочват директно виновните за какво ли не. Въпросът е какво се случва, какъв е резултатът от тяхната работа. И то е... Нищо. Или е твърде малко, за да има значение.

Огромната част от медиите сменят ориентацията си още вечерта на деня на парламентарните избори и макар да знаем защо, как и в чия полза, това е проблем за шепа хора, които в същите тези медии на другия ден са обявени „платени от другите“ и всичко свършва дотам. Заплатата си е заплата и дори честният, готин, умен, знаещ и можещ журналист трябва да яде.
Разследваща журналистика на практика няма, а няма защото всяко журналистическо разследване, дори и най-изчерпателното и професионално направеното спира безвъзвратно на входа на съдебната ни система, която би трябвало да е ултимативният съдник. А (в слава богу) единичните случаи, когато някой по-нервен потърпевш от работата на журналист, наистина му посегне, виновни няма, няма поръчители, няма и осъдени.

Хората от „Шарли“ загинаха защото са вярвали, че със сатирата си срещу много неща, включително радикалния ислям, могат да постигнат нещо добро и са имали смелостта да правят това във Франция, страната с вероятно най-многобройно мюсюлманско население в Европа. Дали са били прави или не – вече няма значение. Има значение това, че са имали смелостта да използват гореспоменатата свобода. А в България дори нямаме сатирично списание или поне аз не съм чувал за такова. Хората от „Шарли“ не са се бояли, че ще засегнат някого със своите карикатури. В България, смелостта на медиите свършва с публикуването на видеозаписа на нечовешкото доубиване на ранен, стенещ от болка, паднал на земята френски полицай.

Да, това ме потресе и изуми – дори „сериозни“ медии публикуваха този видеозапис. Ако имаха запис на смъртта на художниците от „Шарли“, сигурно щяха да пуснат и него. Ето така използваха българските медии същата тази свобода, заради която загинаха онези хора...  За няколкото клика в повече, буквално изчукани с кръвта на дванайсет човека в Париж.

Надявам се поне някой в тези софийски редакции да се е замислил как биха се чувствали близките им докато гледат по телевизията и по интернет записа на тяхната собствена смърт, отново и отново и отново? Та нали точно това искат онези маскирани страхливци с калашници, които избиха хората в Париж – ужасът да бъде пълен, повсеместен, глобален, сензационен. Това е смисълът на тероризма – актове, в които дванайсет или стотици или хиляди стават преки жертви, но още много милиони са ужасени, потресени, уплашени. Както вече казах на друго място, разликата между новината и голата шок-сензация в случая беше няколко фрейма от видеото, които повечето световни медии пропуснаха...


Някой постна в туитър една от карикатурите на „Шарли“: Мохамед, който казва: „Много е трудно да те обичат тъпанари“. А сега, ако сте прочели дотук, идете и прочетете коментарите под статиите за атентата в българските медии... Предупреждавам - гнусно е. Но дотам се стига, когато свободата да можеш свободно да кажеш това, което мислиш е разменена за излюзорното спокойствие на някаква криворазбрана "политическа коректност по български", а сатирата, критиката, смелостта и истината са заменени от поредната дописка по фейсбук статуса на някоя фолк-звездица или от прогнозите на „нумероложката на Берлускони“.

2 comments:

  1. Поздравявам Ви за коментара! Аз самата често съм Шарли в личния си свят и отделно познавам изданието не от вчера. Смятам, че честните, работещи и борещи се за свободата си хора са Шарли в живота си, просто не са журналисти. Познавам и работя с много журналисти. Много от тях са ми приятели. Знам и как работят медиите. И да, много неща биха били различни, ако имахме работеща съдебна система. И да, за жалост тук четвъртата ни власт не работи, но то реално и другите не фукционират. Което не променя факта, че съм дълбоко разстроена и потресена от случилото се. Потресена съм, че се посегна на свободата на словото, слово, с което и аз си изкарвам хляба. И съм бясна. Но не съм уплашена, не трябва да се плашим. Аз съм Шарли, защото подкрепям мъката на семействата и приятелите на убитите журналисти. И съм Шарли, защото искам да се говори за свободата на словото.

    ReplyDelete
  2. Когато гледах репортажа на БиТиВи за секунда помислих, че съм попаднала на някой крими-сериал. Бяха сложили музикален бекраунд и нещо като евтини специални ефекти, за да го направят "по-интересно". Заради ето такова отношение- което превръща трагедията в зрелище- хората стигат до там да поставят под въпрос нуждата от журналистика изобщо. Добре е казано в статията: "Ето така използваха българските медии същата тази свобода, заради която загинаха онези хора..."

    ReplyDelete