5 неща, които няма да се променят през 2021

Вече сме януари, лето 2021-во от новата ера. Смяната на цифрата в края на поредния номер на годината може и да е събитие без нито молекула значение за общия вселенски ход на нещата, но все пак всички таим плаха надежда, че новата година ще е по-различна и по-добра от предишната.

Е, имам новина за вас – някои важни и доста неприятни неща, които ни се случиха (и) през 2020 г. ще си останат и през 2021 г. Защото надеждата е особено нещо и обикновено забравяме най-важното, за което ни служи: за мотивация. Мотивацията лично ние да свършим едно или друго, че да се случат второ и трето, та наистина да се сбъдне тая пуста надежда. Вместо това,

имаме навика да  бъркаме надеждата с късмета, със случайното съвпадение на събития и обстоятелства, което, евентуално, работи в наша полза. Не са едно и също.

Затова, ето ви пет неща, които ни се случиха или си имахме през 2020 г. и ще си останат и през 2021 г.

Пандемията няма да свърши през 2021.

Може да стане по-лека за понасяне обаче. Може и да не стане. Работа е в това, че цялата ни надежда за преборване с пандемията е във ваксините и в нищо друго. Всякакви локдауни, карантини и други косвени мерки могат само да ограничат в известна степен разпространението на заразата. И въпреки всичките си постижения в науката, в огромната си маса, човечеството остава пословично неспособно и нежелаещо да се лиши от някои елементи от материалната си култура, дори и за фиксиран, кратък период от време. То е готово да рискува не просто здравето си, а направо живота си, за да посрещне новата година в кръчма, примерно. Затова, ваксините са ни единствената съществена надежда. Изобщо не ми се говори за антиваксърство, но то съществува, по-силно е от всякога и дори само това доказва защо пандемията просто няма да свърши през 2021 г. Така де - какво са научните факти пред това, в което „вярва“ този или онзи?

Добавете и готовността на повечето правителства да отхлабват мерките против епидемията в името на краткосрочни, чисто политически цели. В български контекст, нещата стоят даже още по-ясно: достатъчна е една кръчмарска организация да нададе вой против мерките и министър-председателят кляка. Говорим за премиер, който прави всичко в последния момент, под натиска на обстоятелствата, когато е възможно едно-единствено решение и времето за прилагане на други, по-ефективни мерки отдавна е изтекло. И на всичкото отгоре ни обяснява как се е справил направо блестящо. На нас ни го обяснява, не на близо осемте хиляди починали досега, разбира се. Което ме отвежда до следващото нещо, което няма да изчезне през 2021 г.:

Перманентната политическа криза.

Всъщност, перманентната политическа криза е илюзия. Институциите може да са с невъзможно ниско обществено доверие, а икономиката предимно да буксува, но единственото, което се променя, е само кой точно олигарх е фаворитът на деня. Но това е и полезна илюзия. Заради тази илюзия имаш чувството, че нещо се случва, че аха-аха ще дойде „промяната“  или „реформата“. Които никога няма да се случат, докато не схванем, че те са невъзможни без всички ние до един да преболедуваме основното си заболяване. Добре де, няма да кажа „мързела“, ще го нарека „конформизма“. По-лесно ни е да я караме така, както си знаем и да търпим и корупция, и държавен рекет, и некомпетентни тъпанари с комплекс за пълноценност на власт. Какво пък - свиква се дори със свинщината. Окопаваш се в дупката си, доколкото можеш я правиш удобна. Тя пак си остава дупка, но си доволен от нея и дори се караш с децата си кой да я наследи. И адски се вкисваш като се появи някой, който те кара да изпълзиш от нея и да се напънеш да направиш така, че да живееш в истинска къща, а не в землянка. Познато ли ви е? Познато ви е. И ако търпим всичко това, то е отчасти защото подсъзнателно знаем или поне усещаме, че всяка истинска реформа ще боли, ужасно много ще боли и ще трябва да се реже до кокал. Нашият собствен кокал. Но не е като да нямаме избор – можем да го караме така още известно време, неясно колко, а можем и да направим нещо по въпроса. Например (най-лесното) да отидем на избори. Баш тази година по график се пада да го правим няколко пъти. Обаче…

Изборите ще са нещо чудовищно.

Всъщност, самите избори може и да не са толкова чудовищни, колкото коалицията, която ще се сформира след изборите. Свинете и придворните им каскети се постараха за доста дълго време напред да е невъзможно да я караме без тях или поне да изглежда така. За щастие, решението не е сложно: просто трябва да се гласува, защото това си остава единственият и най-цивилизован начин да се започне някаква промяна. И честно казано, крайно време е да надрастем глупостите от типа „Ама то няма за кого“ и „Те всички са маскари“. Те затова се казват „избори“, а не „дадености“ и никой не ви е обещавал да е лесно. И да – ще се наложи да направите компромис. Вероятно даже ще бъде някакъв много неприятен компромис, но със сигурност от него ще има повече полза отколкото ако не гласувате. Ако ви е някаква утеха, помислете си какви компромиси ще трябва да прави този, който бъде избран с помощта на вашия глас и че, поне на хартия, този избраник може и да влезе в затвора заради своите компромиси. (Но и не го съжалявайте – само истински кретен няма да излезе поне милионер от българския парламент.) Което пък ми напомня за…      

Дефицитът на лидерство.     

То е стара болест и не само на нашето общество, но този факт не утешава особено. По правило, истинските лидери са рядкост и е необходимо да съществуват определени условия, за да могат те да се появят. У нас условията са… специфични, естествено. „Развитото социалистическо общество“ не търпеше ярки индивидуалности да стават популярни на собствен ход и чрез синкретични черти и умения, а не по казионните партийни канали. По-лошото е, че тази практика доведе дотам и широките народни маси да не обичат някой много-много да надига главица, особено ако вземе да приказва неща, които не му харесват особено, колкото и да са верни. Резултатът от това е, че сега повече си падаме по шоуто - просташки език, мускули и генгста поведение могат да се окажат по-важни от дипломи, експертиза и опит. Но вгледайте те внимателно отвъд политическите трупове като Борисов, Нинова и Сидеров, повехналите политически проститутки като ВМРО и Марешки и поредната крайно безполезна политическа генна мутация Слави Трифонов. Ще видите, че винаги има хора (и вляво, и вдясно) – малко на брой и все още спорни като личности и политици, които притежават потенциал. Дали притежават нещо повече, няма как да знаем, най-често защото няма как да ги видите в някоя от масовите платформи. Така че, като наближат изборите, може би няма да е зле да проверите кого игнорират медиите, близки до властта. Което ме води към това:

Упадъкът на  медиите

Практически, независими медии в България не съществуват. Няма нито една, която да не е свързана с един или друг политическо-икономически кръг. Това, само по себе си, нито е някакво чисто българско явление, нито би било непременно лошо, ако не беше проблем както за свободата на словото, така и за наличието на конкретна, истинна и проверена информация. Няма да обиждам ничия интелигентност като изброявам причините за това, по-скоро ще ви припомня, че в момента нито един вестник или новинарски сайт не съществува по обичайните причини – качествено съдържание и произтичащия от него интерес на читатели и рекламодатели. Важи и за повечето от телевизиите. Качествената журналистика е дотолкова ограничена, че можем да преброим на пръсти наистина компетентните и професионално работещи журналисти, колкото и субективно да е това. Нещата няма да се променят през 2021 г. Даже напротив, консолидацията ще продължи и ефектът от нея ще бъде същият като досега – по-малко и не непременно по-качествени алтернативи за публиката, но за сметка на това по-лесни за контролиране.

Това са пет неща, които взимаме от 2020-а и ще носим в 2021-а. Някои от тях, всъщност всички без пандемията, носим от години, въпреки че  знаем, че ни дърпат назад и че ни тежат. Ако мислите, че те не се отнасят до вас или ако ви се струва твърде песимистично, дори цинично за начало на новата година, извинявайте. 

И не - не съм изгубил надежда, усещам я да мърда немощно някъде в мен. Особено когато погледна синовете си... Но това си е просто надежда. Не е въпрос на късмет - да не ги бъркаме.