Изборите изобщо не са Коледа. За щастие, има виновни.

Три пъти в годината избори не е точно като три пъти в годината Коледа. То е по-скоро като да имаш три пъти в годината рожден ден – тройна тръпка от благопожеланията и подаръците, ама и остаряваш с три години наведнъж. Което не е яка оферта, особено ако си на моята клета възраст, от грешната страна на 50-те.

Тия избори по нищо няма да приличат на Коледа. Освен може би по това, че ужасно напомнят на сурвакане - един от най-странните български обичаи: плащаш си някой да ти набие гърбината с дряновица. За здраве и берекет било. Не съм сигурен как точно работи.   

Но каквито и да са ми съображенията,

изборите ще се случат, ще произведат някакъв резултат и знам, че той няма да ми хареса. Не само защото съм кисел градски гъзар-елитарист-мизантроп, а защото съм български избирател с добра памет. Затова знам, че ще са просто поредното ялово упражнение по демокрация.

За жалост, не мога да предложа нито заместител, нито дори помен от алтернатива, който да не включва тотален рестарт на нацията, а то е нещо обективно невъзможно защото (както е известно), тоя народ не може да бъде унищожен.

Вместо това, като истински български избирател, сядам да разсъждавам над това кой да ми бъде виновен. Зная, че дори и да успея да намеря такъв, това няма да ми реши нито един от всичките проблеми. Ще го направя обаче защото това е едно традиционно българско занимание, което преживява небивал разцвет в т.нар. информационна ера. Макар че няма никаква информационна стойност и някак все изисква мислене и светоглед от други, предишни ери. Но пък щом е „традиционно“, значи е „хубаво“.

Задачата обаче е лесна. Не са виновни политиците. Виновна е самата демокрация. С което не искам да кажа, че не харесвам демокрацията, а просто да маркирам елементарния факт, че макар да е най-добрата форма на управление измислена някога, и тя си има недостатъци. Иначе казано, на чист български, за нищо не става.  

Трябваше да имаме избори два пъти – един път за Народно събрание и един път за президент. Три пъти избор на парламент в година като 2021-а си е направо атентат срещу напрегнатата до крайност емоционална интелигентност на българите, ама ей на – така работела демокрацията, пък дори да сме се юрнали да доказваме старото твърдение, че „демокрацията се основава на вярата в колективната мъдрост на индивидуални тъпанари“.

Не бързайте да се обиждате, моля. Бегъл преглед на историята на демокрацията в България и на народното представителство напоследък, ще ни покаже, че българският избирател някак често се поддава на първосигналния си стремеж да гласува за кандидати, които максимално приличат на… самия него. Такива, които са най-близки до настройките и светогледа му. Не непременно за тези, които заявяват, че ще правят каквото е наистина нужно. Няма лошо, но честно казано, с тази честота на избирателните цикли нищо чудно да сме близо до славния ден, в който желанието на избирателя ще се сбъдне и ще имаме парламент, пълен до горе с изнервени откачалки и откровени фейсбук идиоти. Но какъв суверен сме ако не постигнем суверенното си право да гласуваме с разум и по съвест? ОК, може би без твърде много съвест, но все пак с разум. 

Освен демокрацията, за настоящото положение у нас са виновни и розите. Защото ние сме народ, който се гордее с розите си, при това с основание. Освен това сме и народ, който като подуши розите, си казва: „Я, те миришат по-добре от зелето, следователно от розите ще стане по-вкусна чорба“. За мнозина това сигурно е висша проява на оптимизъм, но признавам, че аз изпитвам някои вътрешни противоречия по въпроса. Не защото не обичам рози или зеле. Или чорба. А защото, например, в предишният парламент, втора политическа сила беше партия, основана от професионални разказвачи на стари вицове. Такива разказвачи би трябвало да са интересни само на хора с неуслужлива памет за смешки. Или за някой скучаещ кръжок по макраме. Но ето че тази партия си позволи да ни предлага не едно, а цели две (малко недоклатени) правителства. Защото беше втора политическа сила, затова.

Разбира се, присъствието на вицаджиите или светкавичния, направо изумителен възход на Партията с много главни букви „П“ (което е почти единственото, с което се отличава от доста други) може да се обясни с желанието на народа за „нови лица“, за „свежа кръв в политиката“, нали? Щеше да е супер като идея, обаче само ако не погледнете кое да е проучване на коя да е социологическа агенция. Ще установите с покруса, че поне две от трите партии начело в прогнозите не са нито нови, нито свежи. Затова имам вътрешни противоречия, но те са си само мой проблем.

Дотук обаче дори не съм споменал „слона в стаята“ – ковид-19 и неговата удивителна пандемия. Удивителна е, защото хем я няма, хем благодарение на нея имаме по два-три автобуса мъртъвци за погребване на ден. И шампионски титли имаме заради нея – понякога по заболеваемост, понякога по смъртност, но абсолютно винаги по най-ниски нива на ваксинации в ЕС. Но пък и това е нещо, при тая суша в спорта…

Мисля, че за ковид 19 (който не съществува) е виновно прочутото любопитство на българина. Да, българинът е любопитен. По един такъв, идиосинкратичен начин. Това е много различно от идиотски начин, макар да звучи почти същото. Просто такова ни е любопитството, нищо не можем да направим по въпроса. Като види нещо, което не разбира, българинът жадно търси информация, но българинът е също и много скептичен. Например, скептичен е към експерти. За него „експерт“ е друга дума за „човек на едикой си“, не за някой, който е учил, практикувал, изследвал нещо си години наред и поради това  - разбиращ го. 

Поради това привидно изумителната сръчност, с която българският политик избягва да обсъжда пандемията, правата на ЛГБТИ+ хората и Истанбулската конвенция е лесно обяснима. Все пак, това са все „радикални“ идеи, противоречащи на „традиционните български ценности“. Впрочем, никой още не е успял да ми обясни, аджеба, какви са те, но явно включват безусловна омраза към солиден процент от човечеството и неистова любов към налагането на съпруги и челяд с каиш. 

В своето несъвършенство, понякога си мисля, че ако тези ценности не са само празни приказки, то те подозрително много приличат на елементарен и доста скучен културен консерватизъм и изобщо са признак за някакъв общ недостиг на цивилизованост. Например, минава ми през ума, че всичките онези будители, които славословим на 1 ноември са все хора, които са се бунтували точно срещу господстващите морални догми и традиционни ценности на своето време. Но за щастие много бързо прогонвам подобни мисли, защото иначе трябва да реша, че народът ми се прави на „спрел“, а не мога да се сетя за нито една логична причина да го прави.  

Така...  Мисля, че с това общо взето реших задачата, която си поставих. Ако нещо се обърка на тия избори (а то неминуемо ще се обърка), за това няма да са виновни нито политиците, нито избирателите, нито „традиционните ценности“. Виновни ще са демокрацията, розите и неукротимото, специфично любопитство на българина.

Вече съм спокоен за бъдещето и ще гласувам спокойно, с разум, макар и не толкова със съвест.