FUBAR...

Много, много отдавна, чак миналия петък, с Мара стояхме и пушехме пред една кръчма, леко вляво от пъпа на София. Хубаво, ама тя явно е по-умна от мене защото се беше сетила поне да си вземе и бирата. Та, стоим, пушим и си приказваме. За все същите неща, за които си говорим от четири месеца. В един момент, разговорът стигна дотам, докъдето всички разговори стигат - изводи и заключения. Някак не ми се искаше да използвам универсалното "Абе, не знам. Всичко си е е*ало мамата", затуй млъкнах. Мара обаче, милата, не може да мълчи повече от две минути накуп и си признава, че повече от всякога й идва да си вдигне задника и да запали джапанките към залеза. Казва го тя това, а аз, грешникът, си викам: значи ситуацията е такъв чист, христоматиен, фундаментален, болезнен, абсолютен FUBAR, че дори човек, който е изтъркал четири чифта подметки в #дансwithme обмисля дали да не махне с ръка и просто да си тръгне оттук. Без да гаси тока.
Тук ви давам възможност да спрете да четете, защото става по-гадно...

За някои досадни ефекти на безсънието...

Явно съм някакъв дърт и вампирясъл и страдам от безсъние, благодарение на което обикновено се оцъклям между 4 и 5 всяка сутрин. Абсолютно всяка, без значение броя на бирите предишната вечер. Тъпа работа е това безсъние, много, неимоверно, ужасно тъпа работа, казвам ви. Който не го е преживял, той не знае колко вредно може да бъде то, при това не само в медицинския смисъл. В тихите часове между моето събуждане и буденето на хлапето за детска градина, имам време за много празнословно мислолеене. А след вчерашния неофициален Ден на Абсурда,

Whiskey, Tango, Foxtrot...

На днешния свят на хората му липсва точно едно, единствено нещо. То е по-висше от любовта, която е заложена генетично и неотменимо в нас и е по-важно от креативноста, защото без него тя е невъзможна.
На днешния свят на хората му липсва любопитство. Някак станаха малко онези, които си задават тормозещи въпроси като "Защо така?", "Какво би станало ако...", "Това пък сега откъде се появи?", "What the fuck?" (с питанка, като истински въпрос обаче, а не като еквивалент на "Бре, да еба!") и т.н.

Довиждане и благодаря за рибата, дет се вика…

Пиша това, за да съобщя, че прекратявам да правя „нещо“, на което отделях доста време в последните почти шест месеца. Нещото (наричам го така, защото ми се струва нагло и погрешно да го нарека „проект“) се казва

Много кратко отворено писмо до Бойко Борисов

Уважаеми господин Борисов,
Само нема да ме занимаваш повече със себе си. Видех те колко можеш. 
Със здраве.

Демокрация на сандвичите и минералната вода

От първия ден на протестите всеки път, когато се озова на жълтите павета с групата приятели и познати, с които обикновено движа на тези събития, текстът на една и съща песен изскача в съзнанието ми.
The Who - We Won't Get Fooled Again...

Днес отидох на посрещането на дупетатите след лятната им отпуска. Не останах дълго. Може би час и половина. Половината от разговорите ни бяха около това

Оставка на стената и глупости под нея.

Естествено, че бях на концерта на Роджър Уотърс. Заведох и двете си деца - на 5 и 14 години. Билетите купих още преди Коледа, за да мога да подаря един на големия си син. Осем месеца и още трийсет години преди това чаках това събитие, но няма да ви губя времето с описание на личните си трепети, защото всеки, който поне малко харесва Флойд или друга група или изпълнител от подобен калибър познава усещането най-сетне да дочака нещо подобно в България. Като изключим това, че моята по-ситна твар, на когото му беше първи концерт в живота, най-неочаквано