Сламката в окото на другия и колът в собствения ти г...

Май трябва да се науча да говоря по-ясно, по-разбираемо... 

Когато прочетох за случаите на сексуално насилие по време на новогодишните празненства в Кьолн, разбира се, бях погнусен. Масовостта и на пръв поглед организирания характер на нападенията бяха впечатляващи и адски тревожни.

След новините обаче дойдоха коментарите и анализите. И аз се поядосах, защото това, което видях беше не по-малко гнусно от самите престъпления пред катедралата и гарата на Кьолн. Поради факта, че очевидно в престъпленията бяха замесени основно имигранти и най-вече мюсюлмани, дискусията естествено се измести от самите престъпления към темата за мигрантската вълна и поне в българските ъгълчета на социалните мрежи и българските медии се изля такова количество словесен баласт и такива феноменални глупости, че не издържах и засилих един туит:

Flow my tears, the policeman said...

Плачат хората, протестират... 

И протестите срещу проекта за орязването на полицейските привилегии са наистина такъв таргикомичен фарс, че първата ми асоциация е именно заглавието на прекрасното произведение на Филип К. Дик, което безсрамно откраднах...

Фарсът е в много неща - от "дреболии" като естеството на възгласите на протестиращите полицаи, достойни за всяка дегенерирала футболна агитка, до самия факт, че протестът възникна сякаш като доказателство защо изобщо някакви хора са станали полицаи. Джокер: не е от чувство за дълг. 

Комедията... Само ще припомня прес-конференцията на главния секретар на МВР след убийството на афганския мигрант преди седмици и толкоз. Ах, да - още една дума по частта за комедията: гранатомет. Вицовете и ядливите туитове и фейсбук статуси край нямат. Истинската комедия ще е обаче, когато

Записки от детската площадка

Казано е: Всеки с проблемите си, но моят най-зловещ личен проблем е… решен! Поне засега. Защото няма нищо по-хубаво от лошото време. Поне що се отнася до това, че заради студа и (най-вече) дъжда, най-младшият наследник на рода ми, великолепният и тъй свиден на сърцето ми Ситен, не може да посещава ДеЦката площадка. Ликуй, народе, налей си биричка, Шварц… И понеже засега драмата ми приключи нека споделя за…

ДеЦката площадка! Туй тъй гнъсно и трижди прокълнато място между също тъй прокълнатите софийски панелки. Таз купчина от зле поддържани катерушки, пързалки, клатушки, люлки и прочее шарено боядисани кошмарни приумици на недоучили общински архитекти. Туй, настлано с полуизгнила омекотяваща настилка сборище на бъдещи и настоящи социопати, обрасло с обилно наторена от кучешка пикня и повръщаното на поколения бебета растителност... Струва ви се прекалено? Пресилено? Твърде силно поне?

Казвал съм го и преди: ДеЦката площадка е

Николета Л. ми изяде хамстера

На 13 март 1986 г. в. "Сън" излиза с голямо заглавие на първа страница: "Фреди Стар ми изяде хамстера".
В статията се твърди, че известният британски комик и актьор Фреди Стар, докато гостувал на приятелско семейство, накарал домакинята да му направи сандвич. Тя отказала, а той сложил домашния ѝ хамстер между две филии хляб и го изял жив.
Това е едно от най-знаменитите вестникарски заглавия в историята на британската преса. Самата страница на този брой на "Сън" днес може да бъде открита на тениски, чаши за кафе, плакати, сложена в рамка, като украса за офис и т.н. Иначе, ако изобщо ви е важно, новината е пълна измислица, но това няма никакво значение - на Фреди Стар и до ден днешен му се налага да отрича да е ял хамстери...
А аз спокойно можеше да кръстя този пост и "30 месеца в лайната".
30 месеца. Две години и половина. Толкова време провеждах абсолютно неиздържан в научно отношение експеримент, който за краткост и удобство нарекох #Jебемтижурналистиката. 

Белокопитово, Уайтуотър и уна палома бланка

Цялата псевдо-истерийка около няколкото километра асфалт и бетон, наречени пътен възел „Белокопитово“ е изключително забавна. Да, и аз се вързах на тая партенка. Вързах се като типичен първосигнален, средностатистически български нетизън, който шофира автомобил и чат-пат минава през района на този „диамант“ на родната шосейна инфраструктура. 

Разбира се, и аз като 99% от коментиращите нищо, ама абсолютно нищичко не разбирам от пътно строителство, не знам колко струва километър четирилентов асфалтов път, дори не съм напълно наясно с нормативите и процедурите за избор на проектант и изпълнител на подобен проект.

Логичният въпрос е защо тогава си позволявам да коментирам и да си упражнявам съмнителното остроумие по темата? Отговорът е:

За историческата ненужност на един паметник

Издигат паметник на цар Самуил и още преди да са го сложили на постамента му, се започва: грозен бил, хубав бил, светят му очите, нямало да светят, там му е мястото, не му е там мястото, оня паметник в Скопие бил такъв, тоя в София щял да бъде онакъв... 

А въпросът, който аз си задавяам е защо, в името на всякаква нормалност, ни е изобщо да вдигаме този паметник? Само защото се навършват 1000 години от смъртта му? Не, очевидно е, че трябва да има по-дълбока причина и именно това се опитвам да изследвам за себе си, защото все някога с децата ще мина покрай паметника и ще трябва да им обясня. 

Наречете ме безродник, наречете ме отявлен либерал и толераст, не ми пука, но мисля, че щом днес издигаме паметници на царе от преди хиляда години, значи не сме научили нищо от историята, нито като отделни хора, нито като нация. 

Странник в странна страна

Този текст не е критика към никого и нищо, просто поредица нестройни разсъждения... Предполагам.

Спектакъл, алиенация, унищожение... Общо взето, това е моето усещане след един ден в почти напълно нетипична за мен среда.

Гледката на десетина градски обитатели, които катерят камъните на път към Рилските езера е интрото към спектакъла. По силата на обстоятелствата, аз съм част от него и изпълнявам ролята си. Правя го, мотивиран от смесица от любопитство, примирение и предчувствие за разочарование, коeто вероятно се дължи на скептицизма, който тъй старателно култивирам в себе си.