Sunday, 31 May 2015

Странник в странна страна



Този текст не е критика към никого и нищо, просто поредица нестройни разсъждения... Предполагам.

Спектакъл, алиенация, унищожение... Общо взето, това е моето усещане след един ден в почти напълно нетипична за мен среда.

Гледката на десетина градски обитатели, които катерят камъните на път към Рилските езера е интрото към спектакъла. По силата на обстоятелствата, аз съм част от него и изпълнявам ролята си. Правя го, мотивиран от смесица от любопитство, примирение и предчувствие за разочарование, коeто вероятно се дължи на скептицизма, който тъй старателно култивирам в себе си.


Катерим камъните, маратонките и кецовете ни се пързалят по последните остатъци от зимните снегове и усещам как всички се наблюдаваме един друг по един особен начин. Понеже сме колеги, които прекарват по осем и повече часа заедно на едно и също, доста малко място, за всеки е интересно как реагират останалите на необичайната среда. Някои от нас са правили тази разходка и преди, други като мен я правят за първи път. Оказва се, това няма особено значение - там горе всички зависим един от друг и всичко се определя от последния в колоната.

След първото езеро става ясно колко зле сме подготвени дори за този сравнително лек преход и колко не на място сме в крайна сметка. Възторгът от чистия въздух и гледките и съответстващите възгласи "Жестоко!" се смесват с дима на цигарите ни и звука от отваряне и затваряне на бутилките с минерална вода. Планинските зъбери и нацъфтелите минзухари ни учудват и възбуждат. Повечето от нас вече са нацъкали по трийсет снимки с телефоните, но това е слаба мотивация за мен.
Решението да продължим към другите езера и да се върнем по различен път не е никакво предизвикателство - приемам го като поредното препятствие, което се налага да преодолея преди да се отдам на любимия си мързел. Знам, че накрая ще съм скапан, кисел и неприятен дори за себе си. Въпреки това решавам, че няма да се връщам и че ще продължа с останалите. Заблуждавам се, че вероятно този преход ще ми помогне поне мъничко да проумея защо други хора толкова обичат това занимание, но още не го знам.

В това именно се състои моят личен проблем с природата. Не съм част от нея, поне не съзнателно. Още преди тръгването от хижа "Рилски езера", съм установил за себе си, че всичко около мен е толкова различно, че спокойно може да съм на друга планета. Едновременно с това обаче, присъствието на колегите и неизбежното пренасяне на обичайните глупости помежду ни в различната среда, притъпява чувството за новост и почти утрепва всякакво усещане за "другост". Почти.

Снимаме, когато можем, изчакваме се, помагаме си, пъплим по баира, дърлим се помежду си и остроумничим както всеки друг ден. Налага се да бързаме - последният лифт е едикогаси и май почти никой от нас не иска да слиза пеш до паркинга, където са колите.
 Никой не е виновен за това - ние сме това, което сме и точка. Без оценки.
Алиенацията настъпва много скоро след първото езеро и нараства правопропорционално на умората в затлъстелите ми телеса.

Около нас е неописуемо. Моретата от минзухари по поляните, върховете, езерата, покрити с последния лед на зимата, необичайно далечният хоризонт... Всички те ме изпълват с удивление и странен, почти плашещ възторг. Почти. Красиво е до болка, до ужас. Въпреки това, не изпитвам страх. Никакъв. Чисто е, неподправено и диво до лудост. Истински спектакъл за очите и останалите сетива, в който по неволя съм въвлечен и аз.

Някъде след началото на обратния път осъзнавам, че съм поставен в странна, непозната за мен конструирана ситуация, в която уменията ми нямат стойност, нямат приложение, нямат и особен смисъл. Думите ми нямат значение. Почти нищо от това, което знам и мога, няма да ми свърши работа тук, а усещането ми за неуместност се засилва с всяка крачка. Не ми е мястото тук, това е ясно. Величието на гледките около мен потиска и принизява индивидуализма, за който съм се борил цял живот, кара ме да се чувствам точно толкова незначителен, колкото реално съм и аз не намирам в това нищо приятно и интересно. Аз съм странник в странна страна. Изобщо не усещам чувството за свобода или откъснатост от останалия свят, зa които са ми разказвали запалени планинари.

Мога да оценя яростната красота около себе си, но нещо ми подсказва, че присъствието ми сред нея е и обида, граничеща с вредителство. Стъпка към унищожение. Моето и нейното. Това е само мой проблем, разбира се, но по-лошото е, че в своята себична арогантност мисля, че и никое друго човешко същество няма място тук. Струва ми се нередно да сме там, високо сред оная красота. Каменните кръгове на Бялото братство дразнят - симетрията, която може би символизират ми се струва глупава и ненужна там на билото, като маркировка на магистрала насред разорана нива. От билото виждам села и къщи долу в ниското и си мисля, че точно там ни е мястото и че нямаме право да оставяме стъпките си по мръсния сняг на върха.

От всички ни, само една от колежките е обула обувки, които бих определил като подходящи за планина. Разказва ни за предишно свое посещение по тези места, как спали в палатки и на другия ден се изкатерили до двете най-високи езера. Часове наред ходене дотам и обратно. Замислям се, че ако искам да повторя нейното пътешествие ще трябва да си накупя обувки, якета, термобельо и чорапи, спален чувал, палатка и вероятно още доста неща, за които дори не подозирам. Намирам това за изумителен парадокс. Хората, които използват свободното си време, за да се отърват от лудницата, от яростния консумеризъм на града като излизат "сред природата" и крачат по цял ден от връх на връх, всъщност генерират нов, специфичен вид консумеризъм и просто повтарят това, което останалите правят, но на друго място. Планината като вещ, чието използване те прави уникален, различен, по-напред от другите дори? Струва ми се също толкова консуматорско, егоистично, колкото и моето отношение. Странно ми е да бягаш от останалите, но ако може само за малко, след което да се върнеш при тях, да яхнеш колата и да отвориш лаптопа, за да видиш какво си изпуснал от живота на другите, докато си бил на 2500 м надморска височина.

Разликата, казват някои, е в това, че след преходите и катеренето са "заредени". За какво? Честно, нямам идея. Mисля, че това е просто друг израз на страстта на модерния човек и модерното общество да тривиализира всичко, дори и най-красивото, дори и неща, които всъщност никога няма да проумее. Да ги тривиализира и в крайна сметка, да вкара в живота си дори необяснимото, за да може да си мисли, че го е завладял. Какво друго са разказите за преходите, статусите с хвалби за нов джипиес, нови ски, нова екипировка или пък десетките снимки, които аз и колегите ми ще пуснем във фейсбук и туитър, ако не израз на желанието ни всичко, което сме видели там горе да бъде наша собственост, със или без усилието на катеренето и покоряването? Да нахраним егото, от което май трябваше да се отървем там, на осем часа от върха....

Някой ден, не твърде далеч в бъдещето, седалковият лифт до хижата ще е кабинков и ще последва унищожението, което е любимото занимание на хората. Защото все повече хора ще искат да се "заредят", просто да "консумират" природа или също като мен, да опитат да разберат. И в крайна сметка да обезстойностят всичко със самото си присъствие. Като още по-пишман туристите, които срещнахме на връщане.

По пътя към София питам опитния планинар сред нас "Защо?". Получавам типичния отговор:
- Никога няма да го разбереш.
Вероятно е прав, но не съм сигурен дали той самият разбира...

Съжалявам, това не е за мен. Което не прави останалите и най-вече онези, които обожават да скитат из планините, по-прави или по-грешни. Изобщо не ме съжалявайте, моля - потегляйте нагоре, забавлявайте се, аз ще наредя бирите в хладилника, защото знам, че когато се върнете, ще поискате точно тях. Дори знам любимите ви марки.

1 comment:

  1. Като човек, обичащ Планината да споделя моята гледна точка: Ако тръгнеш с нагласата, че ще покориш Планината - челният удар ти е неизбежен. Насила не можеш да влезеш в нея, тя те допуска до себе си. Ти трябва да слушаш Планината, не тя теб. Ако успееш да се слееш с нея така, че да не я смутиш, тя ще те възнагради. Сливането е невъзможно да се преразкаже, всеки опит го обезсмисля. Когато си тръгнеш от нея, я оставяш там. Не се опитваш да вземеш дори и малка част от нея. Само тогава тя ще те допусне пак. Само тогава ще искаш да се върнеш отново.

    ReplyDelete