Skip to main content

За историческата ненужност на един паметник

Издигат паметник на цар Самуил и още преди да са го сложили на постамента му, се започва: грозен бил, хубав бил, светят му очите, нямало да светят, там му е мястото, не му е там мястото, оня паметник в Скопие бил такъв, тоя в София щял да бъде онакъв... 

А въпросът, който аз си задавяам е защо, в името на всякаква нормалност, ни е изобщо да вдигаме този паметник? Само защото се навършват 1000 години от смъртта му? Не, очевидно е, че трябва да има по-дълбока причина и именно това се опитвам да изследвам за себе си, защото все някога с децата ще мина покрай паметника и ще трябва да им обясня. 
Наречете ме безродник, наречете ме отявлен либерал и толераст, не ми пука, но мисля, че щом днес издигаме паметници на царе от преди хиляда години, значи не сме научили нищо от историята, нито като отделни хора, нито като нация. 

Всяко историческо събитие, всяка историческа личност трябва да се разглеждат в контекста на своето време, за да бъдат разбрани и за да се оцени, евентуално, защо са важни за това, което сме днес. Общо взето, това е науката история - откриването на факти и установяването на причиноследвените връзки между тях, за да се изгради общата мозайка на нещата от даден период. И макар науката история да не е точна наука, иска се известна безпристрастност при оценката на наличните факти, за да не се превърне в политика и причина за несправедливост и нещастия.

Фактите ми сочат, че цар Самуил е бил успешен узурпатор на българския престол, който е водил много завоевателни войни, но и много чисто грабителски нападения срещу съседите на България.  В по-общ, исторически, план, Самуил успял да забави, но не и да предотврати, падането на България под византийско владичество с около 20 години, с цената на колосални жертви и много кръв. Впрочем, така са правели всички монарси преди него, а и доста след, така че в контекста на онези времена Самуил не се отличавал особено от останалите благородни гъзове, разполагащи с повечко боеспособни слуги.  
Това са фактите, накратко. 

Когато обаче става дума за паметници, аз, човекът от 2015 г., "обременен" с всички качества на своето време, намирам идеята за издигането им за нелепица и анахронизъм, които нямат нищо общо нито с народна памет, нито с национална гордост. Имат общо обаче с политическа конюнктура и съвсем днешна жажда за публичност и власт, които май са единственото свързващо днешните властимащи и самия цар Самуил.

В което именно е парадоксът, който толкова ме дразни. От гледната точка на днешните ни ценности, всеки успешен монарх отпреди 1000 г. е най-малкото социопат, който с маниакална жестокост е успял да наложи своята воля на мнозинството, често благодарение на реки от кръв и планини от трупове, обикновено подкрепен от доста мъглявата доктрина за сведена свише божествена предопределеност. 

Според мен, преди да вдигаме паметници на когото и да е било, особено на царе и благородници, трябва да прилагаме съвременната си критичност и да не забравяме, че миналото си е точно това - минало-заминало. Това, което някога е било величествено, важно и славно, днес често е просто исторически регистрирана и (понякога) обяснима свинщина, нормална за старо, приключило и, надявам се, неповторимо време. Това, което този паметник на цар Самуил ще постигне е най-много, е че за малко ще отвлече вниманието ни от къде, къде по-важни и належащи проблеми. Нищо общо с патриотизъм, изкуство или история. 

Иначе казано, в 21 век е нужно и важно да се изследват времето и делата на царете, но да им се издигат паметници е тъпо, в определен смисъл дори вредно. Ако днес ни има като народ и като нация, то е защото най-вероятно някога, някак, сме преодолели собствените си човешки несъвършенства, като сме залагали на надеждата за по-добро и като сме създавали уникално изкуство, книжнина и наука, като сме добавяли към общочовешкия прогрес, а не като сме изколвали армии от чужденци, ограбвали градовете им и рушали създаденото от други. 
Така че, лично аз сто пъти повече предпочитам да видя сградата на нов университет, нова научна институция или галерия за изкуство, отколкото паметник на цар Самуил, цар Симеон, хан Крум или генерал Едикойси. Това е паметникът, който би ме развълнувал много повече. 

Comments

Popular posts from this blog

Нелепата, но безкрайно поучителна история за едно дилдо, пакостниците Гого, Евгени и Кинчето и Стефан Стамболов

Както често се случва, всичко започна абсолютно случайно, без никакво предварително планиране и без никой от главните герои да подозира какъв неочакван обрат ще придобият нещата. Което не е никакво оправдание за действията им, разбира се, но поне е някакво обяснение как стана тъй, че цялата нация някак успя за няколко дни да се самоизнасили, при това с помощта на едно-единствено дилдо, а на всичкото отгоре и да усети даже известно удоволствие от акта. Но нека започна от начало...

Цялата работа беше, че Гого, ученик от 11д на елитното столично Средно училище по кибернетика, мениджмънт, археология, нумерология и чуждестранни езици (СУКМАНЧЕ) „Свети Великомъченик Кормесий Горносусурлевски“ щеше да има рожден ден. Неговият доста добър приятел Евгени, ученик от 11а на не по-малко елитната столична Полупрофесионална гимназия по знакова хомеопатия (ПОПРОГИЗНАХ) „Света Евпраксия“ искаше да му направи подарък.

Как отидох в ада и се върнах да разкажа за това...

Един мой приятел, да го наречем Стамат, преди няколко години реши да заведе тогавашното си гадже на релаксиращ уикенд в кокетен, луксозен спа-хотел в планината. В уречения петък следобед, двамата яхват колата и се изнасят за два дни секс и сухоежбина във въпросната света обител на романтиката и любовния уют. Пристигат, влизат във фоайето и... спират втрещени!

За кво ревеш, бе?

Мъглив ноемврийски ден, преди точно четвърт век… Гладен съм, недоспал, мърляв като прасе, измръзнал и ужасно кисел. Мотая се в някакъв окоп на 300 м от турската граница, пуша цигари „Арда“ една от друга и броя секундите... Около мене, 1000 други мизерници, всичките облечени в износени въшкарници, модел 1912 г., правят приблизително същото. Скуката, постоянното състояние на полуглад и полусън, недоебието и неизбежното затъпяване, заличават почти всеки помен от надежда, че някой ден отново ще сме хора.