Thursday, 25 March 2021

"Не отчаянието, надеждата не мога да понеса…"

Всеки път, когато наближат избори в тази изтерзана и толкова тъжна страна, всеки път, когато се завърти добре познатата лудница от обещания, програми, изказвания, платени ПР публикации, изчисления на гласове, социологически проучвания и споровете покрай тях, всеки път, всеки шибан път в главата ми е само едно изречение:

„Не отчаянието – него мога да изтърпя, надеждата е това, което не мога да понеса…“

Думите са на героя на Джон Клийз от филма Clockwork oт 1986 г., който няма нищо общо с темата на този текст.

Тези думи обаче побират в себе си всичко, което изпитвам в такива моменти и отекват в съзнанието ми, когато погледна децата си, когато направя грешката да проверя новините, които перфидният алгоритъм на социалките ми подава, когато се заговоря с някого за политика или просто неволно дочуя нечий разговор…

Надеждата… Надеждата, че не съм прав. Надеждата, че абсолютно греша в очакванията си и че нещо се е случило, нещо се е променило, че ТОЗИ път нещо ще бъде различно.

Надеждата, че хилядите млади хора, които за първи път ще гласуват в тези избори, някак ще открият под алчността, простащината, политическото курварство и интелектуалната немощ на кандидат-депутатската менажерия хора и формации, в които всъщност има някаква мисъл, някакъв намек за сърце и човещина.

Надеждата, че този път няма да сме обречени на още четири дълги години, в които да се смеем насила на глупостите на някой премиер и да се срамуваме от простотиите му.

Надеждата, че повече хора поне веднъж ще откажат да дадат нещо, което не дължат, за да получат нещо, което им се полага по право защото са граждани на тази страна.

Надеждата, че поне за малко ще ни оставят на мира онези, които вечно не могат да решат колко точно милиона ще са им достатъчни и надеждата, че никой няма да им завижда толкова, че да иска да бъде като тях. Все за наша сметка.  

Надеждата, че някой там горе, не на небето, а по министерства и агенции, най-сетне ще открие, че между краката му има чифт топки. Ще ги открие и ще извади нужната смелост да направи каквото е нужно в тази пандемия. Просто ще си свърши работата. Без конюнктурни политически идиотщини, без „български модели“, без нелепи оправдания и без умилквания пред тоя и оня.

Надеждата, че все някак е възможно да проумеем, че преди да сме българи, родолюбци и всякакви патриоти, ние сме хора, заобиколени от други хора и че в този клет век нито ние можем да живеем без тях, нито те без нас. 

Надеждата, че сякаш с магия, всичко това ще престане да има значение за мен, за семейството ми, за хората, които ценя и обичам и някак ще ни подмине...

Надеждата…Тя е адски много неща.

Надеждата е горивото на изкуството, светлината, която виждаме, когато се събудим сутрин... Тя е тази, която ни побутва да излезем навън и да посрещнем всички опасности, които сами си измисляме и която ни казва „Опитай, бе, кретен! Просто опитай“. Надеждата е това, което ни помага да преживеем от моментите, в които ни се струва, че нищо не се получава, до миговете, в които изведнъж сякаш всичко е наред.

Но надеждата е и ужасно неприятна курва. Хем е винаги там, хем никога не успяваш съвсем да стигнеш до нея. Като някой, когото очакваш да пристигне, но все нещо го бави и задържа по пътя. Струва ти се, че никога няма да дойде, струва ти се, че докато я чакаш, животът ти губи всякакъв смисъл, че единственото, което ти остава е да седнеш и да гледаш как нещата стават още по-зле.

Не знам какво ще стане на тези избори, макар да мисля, че мога да направя доста точно предположение. И от това предположение ме обзема отчаянието, което се научих да преживявам. Да бутам някак, да се опитвам бе, кретен! Ден подир ден. Докато децата ми растат полека и имат все по-малко нужда от мен, а малкото, което знам за този свят бавно и полека губи смисъл и значение, както си му е редът.

Но оная нещастна недежда, надеждица, надеждичка, надежденценце, че не съм прав, тя си е все така там... 

И не отчаянието – надеждата е това, което ми е все по-трудно да понеса…    



Photo by Noah Silliman on Unsplash

Monday, 4 January 2021

5 неща, които няма да се променят през 2021

Вече сме януари, лето 2021-во от новата ера. Смяната на цифрата в края на поредния номер на годината може и да е събитие без нито молекула значение за общия вселенски ход на нещата, но все пак всички таим плаха надежда, че новата година ще е по-различна и по-добра от предишната.

Е, имам новина за вас – някои важни и доста неприятни неща, които ни се случиха (и) през 2020 г. ще си останат и през 2021 г. Защото надеждата е особено нещо и обикновено забравяме най-важното, за което ни служи: за мотивация. Мотивацията лично ние да свършим едно или друго, че да се случат второ и трето, та наистина да се сбъдне тая пуста надежда. Вместо това,

Wednesday, 24 October 2018

Киселото мляко и единството и борбата на противоположностите


- Почна ли? – пита запъхтяно ужасът на еволюцията Методи, пльосва се по корем върху мокрия пясък и краката му хвърлят малки фонтани от морска вода, водорасли и песъчинки върху гърбовете ни.
– Не още – отвръща ужасът на еволюцията Генади и се надига на лакти, за да не се нагълта с вода от поредната вълна, която залива краката и задниците ни. – Ама преди малко започна да рови в торбата, скоро ще започне.
Методи се заглежда към плажа и кима утвърдително.
- Да, скоро ще е. И дано този път не пропусне финале грандето – казва той, после също се надига на лакти и започва да се оглежда наоколо. - А Ушко де го?
- Е го там – отвръща Генади и махва неопределено с ръка над главата си. – С Трънда Пиклата на лагуната е.
Методи цъква с език и се отпуска обратно.

Thursday, 18 October 2018

Апокалипсис в центъра на Вселената


- Де го Ушко? – пита ужасът на еволюцията Методи, пуска сгънатата си плажна кърпа на пясъка и се тръшва морно до мене. Надигам глава от хавлията и едва открехвам клепачи.
- Е го там – отвръща му ужасът на еволюцията Генади, легнал на своята кърпа от другата ми страна. – Довлече се по некое време и се просна като парцал.
Методи започва да врътка глава в произволни посоки, защото Генади толкова го мързи,че дори не вдига ръка да посочи. Най-сетне локализира купчината кокали, опаковани в мръсна тениска и още по-мръсни рязани дънки, с огромна, остригана глава в единия край и стърчащи от нея под прав ъгъл спрямо черепа уши. Методи зяпа Ушко няколко секунди, посочва го с брадичка и казва:

Friday, 15 June 2018

Понякога си гледам пъпа...

Понякога се улавям, че вместо да си гледам работата, аз си съзерцавам пъпа. Смешно ли ви е? Ако да, тогава знайте, че в моя случай това изобщо не е толкова лесно и безгрижно занимание, колкото изглежда на пръв прочит, поради наличието на внимателно култивирано и грижовно курирано шкембе.

Tuesday, 5 December 2017

Оги

Историята е по истински случай. Имена на хора и места, както и някои събития са променени.

Оги. Просто Оги. Предполагам, накратко от Огнян, не съм сигурен, но за мен Оги си беше напълно достатъчно. Нямам спомен кой го беше довел в компанията и нямам представа къде живееше, нито къде се е подвизава обикновено. Всъщност, не го бях виждал никога преди тази случка, не го видях и никога повече след нея.

Оги май беше художник. Така ми казаха другите от компанията, но аз никога не съм виждал негова картина. Казаха ми още, че бил „страхотен“, „гениален“, „уникален“, „маниашки“ художник, ама аз не мога да го потвърдя.

1.
Срещнах Оги през едно ненормално лято в края на 80-те. С ужаса на еволюцията Ушко седяхме на гарата в Бургас, пържехме се под слънцето на перона и чакахме

Wednesday, 11 October 2017

Опасният чар на Спас и неочакваната прелест на глупостта

Аферата “Спас”, известна още като “Спасгейт” още се вихри и не е разплетена докрай, а вече се чуват призиви да бъде направен филм. Ако не сте се досетили, да ви кажа, че има поне два такива, все по мотиви на съвсем истински случаи - единият е великолепният “Опасен чар”, а другият не чак толкова великолепният (според мен) “Хвани ме ако можеш”. 
Историята си е все една и съща - ловък мошеник, който си измисля и старателно си изгражда публична легенда за това кой е, какъв е и какво работи с една единствена цел - да отърве неколцина наивници от парите им. Е, има и нюанси в тази цел - амбиция за слава, за признание, за издигане над собствените си привидно ограничени от произход и среда възможности и т. н.
Така че не знам доколко един филм за лицето Спас би бил оригинален. Впрочем, от всичко известно дотук, много малко от нещата, които знаем за него и делата му изглеждат особено оригинални. Не е особено оригинална и наивността и доверчивостта на жертвите му, разбира се. Тепърва обаче предстои да разберем повече подробности за Спас, известен още като Александър Николов - джетсетър, пътешественик, ерудит, експерт и знаменитост. За друго ми е мисълта.