Киселото мляко и единството и борбата на противоположностите

- Почна ли? – пита запъхтяно ужасът на еволюцията Методи, пльосва се по корем върху мокрия пясък и краката му хвърлят малки фонтани от морска вода, водорасли и песъчинки върху гърбовете ни.

– Не още – отвръща ужасът на еволюцията Генади и се надига на лакти, за да не се нагълта с вода от поредната вълна, която залива краката и задниците ни. – Ама преди малко започна да рови в торбата, скоро ще започне.

Методи се заглежда към плажа и кима утвърдително.

- Да, скоро ще е. И дано този път не пропусне финале грандето – казва той, после също се надига на лакти и започва да се оглежда наоколо. - А Ушко де го?

- Е го там – отвръща Генади и махва неопределено с ръка над главата си. – С Трънда Пиклата на лагуната е.

Методи цъква с език и се отпуска обратно.

- Ще изпуснат програмата. Което не е добре. Не знам дали сте забелязали, но тия двамата много тежко понасят и най-малкия намек на остракиране…

Не знам какво е „остракиране“, но не звучи като хубаво нещо. Генади също не знае, но и на двамата през ум не ни минава да попитаме, защото тогава Методи няма да спре да плещи поне до вечерта. Не че и иначе би млъкнал, де…

- …и това, според мен,  - дудне Методи, - си е много ясен израз на тая пуста алиенация, която се усеща сред членовете на колектива в частност, а и на развитото ни социалистическо общество като цяло. И това е проблем, защото води до нездрав и крайно непродуктивен индивидуализъм, нали? – пита ни той.

Генади само му се опулва насреща, за всеки случай се опулвам и аз. Методи ни оглежда внимателно и казва:

- Добре де, кой ще ги викне тия двамата?

Изпъшквам и ставам от пясъка и вълничките.

- Кажи им да побързат, че може да е за последно – казва ми Генади. –Снощи го видех немеца да чисти пясъка от варбурга, май ще си ходят утре-вдругиден…

Кимам и се помъквам към скалите. Изкачвам се по тях и си мисля колко ще е тъпо ако хвана ужаса на еволюцията Ушко и грешката на природата Трънда Пиклата да правят глупости в лагунката, но веднага пропъждам кошмарната мисъл. Вярно, Трънда Пиклата (да не се бърка с Трънда Патката, съвсем друга Грешка на природата) не е от най-придирчивите. Затова все се намира по някой келеш дето да се възползва от това и да добави още една трагедия към предългия ѝ списък. Обаче май дори тя няма да изпадне дотолкова,че да кандиса на някакъв дрисльо с абсолютно компрометирана лична хигиена и физиката на макарон със залепени за него огромни уши. Или поне така се надявам.

Превалям скалите и пред очите ми се разкрива миниатюрното заливче между две ивици скали, което ние оптимистично наричаме „лагуната“. Ако бях на шест, нямаше да изляза от него – половин метър дълбоко, с кристална вода, пречиствана от едър, многоцветен пясък на дъното, тук-там водорасли и пълчища дребни рибоци, рачета и медузки между тях за разкош. Тесен, много тесен канал между скалите свързва заливчето с морето и през него на равни интервали с шеметна скорост се втурват вълни и докарват прясна вода и морска пяна. Обаче отдавна вече не съм на шест и слава богу, защото веднага забелязвам Трънда Пиклата и Ушко. Не, не се чукат, нищо подобно, но не е много по-добре: Трънда Пиклата, потопена до кръста в заливчето, е залепила задник към отвора на канала между скалите, с протегнати напред ръце, а Ушко клечи пред нея и ѝ държи ръцете - помага ѝ да стои на едно място. В следващия момент, една вълна нахлува в канала. Водата се засилва през теснината и среща плътната и доволно пухкава стена на Тръндиния задник. Трънда Пиклата се помества няколко сантиметра напред, устоява, благодарение на контра-натиска на Ушко, а водата няма къде да отиде и изригва в уникално красив фонтан към небето. Милионите капчици пречупват светлината в кичозна седемцветна дъга, която достига своя апогей, разпада се и полита няколко метра надолу, за да се разбие в скалите и в, хм, пълнолунието на Трънда. 

- Уха! – крясва Трънда Пиклата. – Страхотно! Направо ми изплакна яйчниците, бе! По-добро от клизма! - вика тя, вижда ме и се изправя. Маха ми подканящо. – Ела бе, ела да видиш кво е хубаво.

Поглеждам Ушко въпросително. Той протяга ръка напред, разперва длан водоравно и поклаща пръсти  - „горе-долу“. Пак поглеждам Трънда Пиклата и поклащам глава отрицателно. Казвам им, че програмата след малко започва и двамата уж тръгват да излизат, но Трънда Пиклата изведнъж набива спирачките, пак цопва до кръста във водата и замира на място. Ушко я поглежда, надава сподавен писък и хуква да излиза от лагунката.

- Кво, бе? – вика Трънда Пиклата . – Нема да ставам баш по средата на представлението…

Връщаме се при останалите и се просваме до тях по корем на пясъка. Точно навреме.

- Е го Ерихчо – казва Генади. - Тръгна към дървото...

Всички забиваме погледи в плажа…

Ерих си беше типичен гедереец или поне така си мислехме, че изглеждат типичните гедерейци. Всъщност, ние го кръстихме Ерих, защото много ни приличаше на Ерих Хонекер - единственият гедереец, когото всички бяхме виждали на снимка или по телевизията – клечоват такъв един, с остро лисиче личице, очилца и полуплешива кратунка. Нашият Ерих обаче, вместо да се целива по устата с Леонид Брежнев, по цял ден се шматкаше гол-голеничък из нелегалния ни нудистки плаж. Благодарение на него, благоверната му съпруга, която веднагически нарекохме Бригита (защото точно толкова бедно ни беше въображението) и неколцината други немци, чехословаци и поляци, които също предпочитаха да се въргалят по голи дупета, куките ни оставяха да си веем пишките и циците на мира. Поне през повечето време и ако си стоим кротко на това ъгълче пясък между скалите, без да се мешаме много-много с останалия отдъхващ трудов народ на основния плаж.

Та, в момента, в който ние тримата се тръшнахме на пясъка, Ерих, в най-прелестната си пенсионерска голота, се е надигнал от сгъваемия си брезентов шезлонг (жива гъзария в ония времена) и крачеше към изсъхналия, крив и посивял от слънцето дънер на някакво дърво, кой знае кога довлечено от вълните в сянката на скалите. В едната си ръка държи буркан кисело мляко, в другата -  сгъваемо джобно ножче с купища джаджи и малка бутилка от швепс, пълна с вода.  

- Виж го, бе – казва Методи и кой знае защо шепне, макар че няма начин немецът да ни чуе сред шума от вълните. – Виж го – кат прокуден от Рая Адам на Микеланджело е! Само че одъртял и оплешивял. Тлен, тлен и още тлен…

- И всичко е суета, а? – прекъсва го Генади, а всички останали им шъткаме, защото шоуто наистина започва.

Ерих стига до дънера, намества клечавия си гъз върху него, оставя до себе си буркана, ножчето и бутилката и премята крак върху крак. Архивното му пикало увисва смешно между вехтите бедра.   

- Ха! – възкликва тихо Трънда Пиклата. – Десния върху левия!

- Мда, това е ново – замислено се съгласява Методи. – Какво ли значи?

Ушко нервно изръмжава и го перва по врата.

- Ама… - опитва да протестира Методи, но всички отново му шъткаме.

Вече удобно настанен Ерих много бавно, много внимателно и много старателно отгъва притиснатите краища на капачката от фолио на гърлото на буркана с кисело мляко, отхлупва я и я оставя до себе си на дънера. После, със същата непоносима бавност, вдига джобното ножче, разгъва прикачената към него лъжичка. Най-сетне започва да гребе от млякото и да го пъха в устата си.

- Леле, майко  - простенва Методи. – Виж го, бе! Виж само ъгъла на лакътя, виж пръстите как държат буркана, ох…  - шепне той.

Всички като омагьосани следим движенията на Ерих, който като навита на пружина машинка бавно, равномерно, методично посяга с лъжичката, загребва мляко и бавно, равномерно, методично я насочва към устата си. Пъха в нея лъжичката, стисва устни и замира за миг напълно неподвижен, сякаш упоен от вкуса на киселото мляко. След това издърпва лъжичката обратно, поглежда я, за да се увери, че е идеално облизана и бавно, равномерно, методично я снишава отново към буркана. После магията се повтаря отново и отново и отново...

Макар че е през един човек от мене, усещам как Ушко направо ще се пръсне от напрежение. Чувам го как леко ръмжи, виждам го как леко потреперва от време навреме.

Лъжичката е с размерите на чаена, бурканът побира към 500 милилитра. Не е сложно да предположим и дори изчислим колко време и колко бавни, равномерни, методични загребвания са нужни на Ерих да изяде целия буркан, но никой от нас не си прави този труд, защото шоуто изобщо не свършва с последната лъжица мляко. Не, това изобщо не е финалът. Кулминацията тепърва предстои.

Когато Ерих изяжда последната пълна лъжица мляко, той вдига буркана към светлината, оглежда го внимателно и започва бавно, равномерно, методично и влудяващо старателно да обира бледите бели следи от мляко по неговите стени. Лъжицата тихо почуква и стърже по стъклото, а ние със затаен дъх наблюдаваме как лека-полека молекулите мляко, събрани на върха ѝ, постепенно изчезват в розовата уста на Ерих. Той е особено старателен с оная гадна гънка току под гърлото на буркана, където той се разширява. Винаги му трябва най-много време да обере лактобацилусите от нея.

Ерих отново оглежда буркана и очевидно остава доволен от крайния резултат. Оставя го на дънера до себе си и надига бутилката с вода. Отпушва я и много, много внимателно отлива малко в буркана. После запушва бутилката, оставя я на мястото ѝ, надига буркана и бавно, равномерно, методично започва да клати буркана с леки въртеливи движения на китката. Водата в него полека започва да побелява докато отмива и последните микроскопични останки от кисело мляко, някак пропуснати от безмилостната лъжичка на джобното ножче. След около сякаш милион завъртания, Ерих надига буркана и полека започва да пие течността.

- Божке, подмокрих се направо – шепне Трънда Пиклата, но никой не ѝ обръща внимание – не я наричаме Пиклата за нищо, а и да не е това - няма значение  – всички сме мокри, нали сме легнали баш в прибоя.

Когато поема и последната глътка, Ерих отпуска буркана и сладко въздъхва на немски:

- Grhaaaa…

После оставя отново буркана на дънера и обръща вниманието си изцяло към капачката. Понякога, макар и не винаги, по нея също има останки от мляко и Ерих явно не може да живее ако не погълне и тях. Обикновено, ако случаят е такъв, той бавно, равномерно и методично изглажда ръбчетата на капачката докато тя се превърне в лъскав кръг от алуминиево фолио, след което я поднася към устата си, изплезва най-розовия език който сте виждали и я облизва. Обикновено, след като направи това, той много внимателно сгъва капачката на две, после на четири и я пуска в празния буркан, разклаща го лекичко, за да я чуе как тихо подрънква и се заема да изплакне лъжичката. Обикновено, след това Ерих остава седнал за малко на дънера, загледан някъде над скалите и често, макар и далеч не винаги, повдига леко едното си бедро и най-човешки си пръдва. Не знам дали пърди на немски или на друг език, но това ни е любимото финале гранде, което очакваме със затаен дъх.  

След което става, събира всичките си такъми и се отправя тържествено обратно към скапаният си шезлонг…

Обикновено става така и цяла седмица като омагьосани сме го гледали нашия Ерих да прави всичките тия неща. Омагьосани от бавните, равномерни, методични негови движения, от безнадеждната обреченост на киселото мляко, от необяснимо удовлетворяващото му изчезване в устата му, от сякаш математически изчислените стъпки на процеса…

Обикновено, но не и този път.

Тъкмо стигаме до пускането на капачката в буркана, когато чувам дивашки вик през човек от мене и виждам как Ушко се надига и от нисък старт се изстрелва към дънера. Спира точно пред шашардисания Ерих, грабва буркана от ръката му и го запокитва към скалите. После се навежда така че носът му да е на не повече от сантиметър от носа на Ерих и кресва:

- Никой! Не! Яде! Кисело! Мляко! Така! Гаден! Шваба! Тъп! - вика той, после се обръща, хуква и с още дивашки писъци започва да катери скалите към лагуната и скоро изчезва от погледите ни.

Ерих дълго стои с отворена уста и вдигната ръка, с пръсти, които сякаш не вярват, че вече не държат буркана. Поглежда към нас въпросително и ние само свиваме рамене. И ние нямаме думи.

Ерих отпуска ръка, въздъхва, става от дънера и започва да събира такъмите. Веднъж-дваж поглежда объркано към скалите, където се разби бурканът, но в крайна сметка тръгва през пясъка обратно към шезлонга си.

В този момент чуваме силен, истеричен смях. Обръщаме погледи и виждаме Бригита, която се гърчи, хили се и размахва ръка с вдигнат палец към нас. Когато вижда, че я гледаме, посочва с показалец към увисналите си гедерейски цицки, после посочва към Ерих и извиква към нас:

- Fünf und vierzig Jahre!

Методи се изправя от пясъка и се сгъва в почтителен поклон.

Същата вечер, докато ние се въргаляхме пред бунгалото, а Трънда Пиклата се бореше с диарията в тоалетната, Методи каза:  

- Тия двамата, Ерих и Бригита, са олицетворение на единството и борбата на противоположностите - страшен педант и бахти досадния, методичен чичак и спокойна, весела, някак артистична, одухотворена женица. И са заедно от цели четиридесет и пет години.

- На мен Бригита ми се види по-скоро прецъфтела, даже доста и със сигурност не може да го трае вече този Ерих - отвърна Генади.

- Аха! Очаквах подобно опростенческо изказване - вдигна показалец Методи. - Ти всъщност си прав, но пропускаш, че тия двамата са двете части от едно цяло, което не може да съществува ако някоя от частите липсва, въпреки че една друга се изключват… - каза той и замлъкна за една цяла блажена част от секундата, след което срита проснатия до него Ушко. - И точно това, скъпи ми Ушко, се нарича дихотомия...

Но Ушко тогава само се оригна в отговор, обърна се и заспа както си беше легнал върху пясъка.

Изобщо, не беше лош ден, макар и малко изненадващ на моменти.