"Не отчаянието - надеждата не мога да понеса…"

Всеки път, когато наближат избори в тази толова изтерзана и  тъжна страна, всеки път, всеки шибан път в главата ми е само едно изречение:

„Не отчаянието – него мога да изтърпя, надеждата е това, което не мога да понеса…“

Думите са на героя на Джон Клийз от филма Clockwork oт 1986 г., който няма нищо общо с темата на този текст.

Тези думи обаче побират в себе си всичко, което изпитвам в такива моменти и отекват в съзнанието ми, когато погледна децата си, когато направя грешката да проверя новините, които перфидният алгоритъм на социалките ми подава, когато се заговоря с някого за политика или просто неволно дочуя нечий разговор…

Надеждата… Надеждата, че не съм прав. Надеждата, че абсолютно греша в очакванията си и че нещо се е случило, нещо се е променило, че ТОЗИ път нещо ще бъде различно.

Надеждата, че хилядите млади хора, които за първи път ще гласуват в тези избори, някак ще открият под алчността, простащината, политическото курварство и интелектуалната немощ на кандидат-депутатската менажерия хора и формации с някаква мисъл, с поне намек за сърце и човещина.

Надеждата, че този път няма да сме обречени на още четири дълги години, в които да се смеем насила на глупостите на някой премиер и да се срамуваме от простотиите му.

Надеждата, че повече хора поне веднъж ще откажат да дадат нещо, което не дължат, за да получат друго, което им се полага по право.

Надеждата, че поне за малко ще ни оставят на мира онези, които просто не знаят колко точно милиона ще са им достатъчни и продължават да тъпчат. За наша сметка.  

Надеждата, че някой там горе, но не на небето, а по министерства и агенции, най-сетне ще открие, че между краката му има чифт топки и ще извади нужната смелост да направи каквото е нужно в тази пандемия. Просто ще си свърши работата. 

Надеждата, че все някак е възможно да проумеем, че преди да сме българи, родолюбци и всякакви патриоти, ние сме хора, заобиколени от други хора и че в този клет век нито ние можем да живеем без тях, нито те без нас. 

Надеждата, че сякаш с магия, всичко това ще престане да има значение за мен, за семейството ми, за хората, които ценя и обичам...

Надеждата…Тя е адски много неща.

Надеждата е светлината, която виждаме, когато се събудим сутрин. Тя е тази, която ни побутва да излезем навън и да посрещнем всички опасности, много от които сами си измисляме и която ни казва „Опитай, бе, кретен! Просто опитай“. 

Надеждата е това, което ни помага да преживеем от моментите, в които ни се струва, че нищо не се получава, до миговете, в които сякаш всичко е наред.

Но надеждата е и ужасно неприятна курва. Струва ти се, че това, на което се надяваш никога няма да дойде, струва ти се, че докато чакаш единственото, което ти остава е да седнеш и да гледаш как нещата стават още по-зле.

Много работи е надеждата. 

А междувременно, докато децата ми полека растат и имат все по-малко нужда от мен и малкото, което знам за този свят бавно губи смисъл и значение, оная нещастна недежда, надеждица, надеждичка, надежденценце, че не съм прав, тя си е все така там... 

И не отчаянието – надеждата е това, което ми е все по-трудно да понеса…    

Photo by Noah Silliman on Unsplash