Skip to main content

Белокопитово, Уайтуотър и уна палома бланка

Цялата псевдо-истерийка около няколкото километра асфалт и бетон, наречени пътен възел „Белокопитово“ е изключително забавна. Да, и аз се вързах на тая партенка. Вързах се като типичен първосигнален, средностатистически български нетизън, който шофира автомобил и чат-пат минава през района на този „диамант“ на родната шосейна инфраструктура. 

Разбира се, и аз като 99% от коментиращите нищо, ама абсолютно нищичко не разбирам от пътно строителство, не знам колко струва километър четирилентов асфалтов път, дори не съм напълно наясно с нормативите и процедурите за избор на проектант и изпълнител на подобен проект.

Логичният въпрос е защо тогава си позволявам да коментирам и да си упражнявам съмнителното остроумие по темата? Отговорът е:

Защото истерията около „Белокопитово“ няма нищо общо нито с пътни възли, нито с обратни, леви или десни завои, нито с маркировка или мостостроене. Става дума за корупция, клиентелизъм, отнета държавност, прогнила и сякаш безвъзвратно попиляна съдебна система, откровени лъжи и най-вече за кьорфишеци, заблуда на противника и„дим и огледала". Да, дори нито една стотинка от бюджета за "Белокопитово" да е неправомерно изразходвана и проектът да е на световно ниво... Момент... Да обмислим внимателно последното изречение... Да, ще ви изчакам да спрете да се смеете, че и аз да си поема малко дъх...

Не съм напълно сигурен дали съм прав като твърдя, че „Белокопитово“ е потенциално опасно съоръжение, но съм абсолютно убеден, че по време на предстоящата предизборна кампания кампания това ще бъде един от най-споменаваните топоними. Никога не съм бил в селото, на което е кръстен тъпия пътен възел, съмнявам се и кой знае от колко от четящите да са стъпвали там. Може и да е много приятно място, може и да не е, но за мен то ще остане пореден символ на ужасно нного неща, което ме влудяват в това, което за удобство наричаме „български обществен живот“. Защото тия няколко километра път са просто поредния случай, в който Бойко Борисов ни дръпна за носа и ни заля с поредния си водопад от полусвързани изречения и демагогски патос, а после отиде да се къпе с канче в Плиска. А междувременно една солидна част от населението пилее време в дискусии опасен ли е левия завой и „детелина“, „диамант“ или „бойколина“ да наречем това… това… това нещо. 

Докато половината интернет се поти да ми обяснява, че всичко с пътя е ОК и че пътя Шумен- Русе се ползва само от пет-шест заблудени местни селяци, а другата половина ми чертае със стрелки как едва ли не жив от кръстовището не можеш да излезеш, всички останали проблеми на България, бяха макар и временно удобно засипани с няколко лопати топъл асфалт и намачкани с валяк. Типично бойковски номер, поднесен опакован с лентичка в цветовете на трибагреника. Междувременно, бойки бойковисти пишат предизборни речи на кандидат-кметовете на ГЕРБ, в които, не се съмнявайте, „Белокопитово“ е средоточие на всичката небесна и земна благодат. 
   
Преди много, много години, приблизително двайсет, вече бившият американски президент Бил Клинтън и сегашният кандидат-президент Хилари Клинтън многократно бяха в центъра на скандал, наречен „Аферата Уайтуотър“ (Бяла вода). Според мнозина, Клинтънови са намазали бая парички от участието си в един провален инвестиционен проект за ваканционно селище като съзнателно са спомагали за източването на местна банка, за да финансират първата предизборна кампания на Клинтън. Нещо много познато ми звучи тази история, но въпреки че не е пряк аналог на една друга сказка за източена банка в България, двете много си приличат и поради друга причина: и в двата случая, силните на деня отклоняват обвиненията в измама и корупция с хвърляне на прах в очите. В случая с Клинтън, явно поради липса на подходящи пътни възли, отвъд Океана се занимаха подробно с петната от президентска сперма по роклята на Моника Люински.

Връщам се още двайсет години назад. През 1975 г., из цяла Европа е хит една тъповата песен, изпята от някакъв холандец и наречена Paloma Blanca – предполага се, песен за беден южноамерикански ранчеро дето вместо да бачка, седи под една трънка и си мечтае да лети като гълъб. Интересното е, че песента стана хит в почти всяка страна от континента, както в оригинал, така и с версия на местния език, изпълнена от местен певец. Помня, че стана хит и в България и имаше дори официална версия на български, но имаше и неофициална такава, чийто текст беше приблизително така:

Уна палома бланка,
Баба ми пържи луканка,
Дядо продава марули
За да ми купи жигули…

Нямам идея кой е измислил тоя бисер на градския фолклор от 70-те с полъх на нещо като социален коментар, но докато се образовах за Белокопитово, не можах да се отърся от впечатлението, че вместо да слушаме оригинала, ние зорлем си измисляме глуповати кавъри, с които да се разсейваме. Иначе казано, докато се правим на строителни инженери и катаджии, Бойко отново и отново ни пробутва един и същи номер с лентички, пробутва ни старата си дъвка и поради това не чуваме наистина важните неща и не разсъждаваме за тях.

А и как да стане, като за капак министър от квотата на коалиционните му партньори, които трябва да са уж алтернативата на Бойко и пасмината му и който натрупа рейтинг с едно идиотско расистко изказване, като пълен кретен, реши да цъфне на официална пресконференция по тениска на Арсенал. Поднесе на тепсия чудесен повод за дращене на всякакви удобни глупости на бойкоугодните медии. Give me a break, бе!

Така че, когато обсъждаме Белокопитово, трябва да сме наясно, че всъщност говорим за друго – говорим за корупция, клиентелизъм, отнета държавност, прогнила и сякаш безвъзвратно попиляна съдебна система… Ох, повтарям се, нали? Затова да допълня – става дума най-вече за слепотата и глухотата на няколко милиона души, които обожават да гледат дърветата и поради това не виждат гората. Дали сте част от тях или не, си е ваша работа, но това, че макар и по различни начини се връзваме на глупостите на човека със загащения анцуНг от Банкя си е много наш, на всички ни проблем.

Comments

Popular posts from this blog

Нелепата, но безкрайно поучителна история за едно дилдо, пакостниците Гого, Евгени и Кинчето и Стефан Стамболов

Както често се случва, всичко започна абсолютно случайно, без никакво предварително планиране и без никой от главните герои да подозира какъв неочакван обрат ще придобият нещата. Което не е никакво оправдание за действията им, разбира се, но поне е някакво обяснение как стана тъй, че цялата нация някак успя за няколко дни да се самоизнасили, при това с помощта на едно-единствено дилдо, а на всичкото отгоре и да усети даже известно удоволствие от акта. Но нека започна от начало...

Цялата работа беше, че Гого, ученик от 11д на елитното столично Средно училище по кибернетика, мениджмънт, археология, нумерология и чуждестранни езици (СУКМАНЧЕ) „Свети Великомъченик Кормесий Горносусурлевски“ щеше да има рожден ден. Неговият доста добър приятел Евгени, ученик от 11а на не по-малко елитната столична Полупрофесионална гимназия по знакова хомеопатия (ПОПРОГИЗНАХ) „Света Евпраксия“ искаше да му направи подарък.

Как отидох в ада и се върнах да разкажа за това...

Един мой приятел, да го наречем Стамат, преди няколко години реши да заведе тогавашното си гадже на релаксиращ уикенд в кокетен, луксозен спа-хотел в планината. В уречения петък следобед, двамата яхват колата и се изнасят за два дни секс и сухоежбина във въпросната света обител на романтиката и любовния уют. Пристигат, влизат във фоайето и... спират втрещени!

За кво ревеш, бе?

Мъглив ноемврийски ден, преди точно четвърт век… Гладен съм, недоспал, мърляв като прасе, измръзнал и ужасно кисел. Мотая се в някакъв окоп на 300 м от турската граница, пуша цигари „Арда“ една от друга и броя секундите... Около мене, 1000 други мизерници, всичките облечени в износени въшкарници, модел 1912 г., правят приблизително същото. Скуката, постоянното състояние на полуглад и полусън, недоебието и неизбежното затъпяване, заличават почти всеки помен от надежда, че някой ден отново ще сме хора.