Skip to main content

"Здрави са. За осиновяване."

Европейската комисия, след 18 месеца туткане, пусна един доклад за напредъка на България. В доклада - нищо ново, нищо, което да не знаем. Нищо, което да не ни е ясно до болка – не сме мръднали особено от 2011 г., все такава безнадеждно депресираща съдебно-политическо-мафиотска кочина.
Защо изобщо го чакахме тоя доклад? Какво си мислехме, че ще прочетем в този безмерно дипломатично написан, скучен и доста мъгляв на моменти текст? Някаква недостъпна, непознаваема за нас божествена истина, която да ни отвори очите? Заключения,  които не можем да направим и сами след само една разходка по улицата или с едно пускане на новините в 7 (ако случайно сте били в кома през последните години, разбира се)? Или ви става много гот щом можете да кажете: Ей го, бе – и европейците ни разбраха какви сме мизерници, крадци и некадърници.

А може би, както обикновено, седим и си мислим, че някой друг ще дойде да ни изрине лайната? В казармата разни нещастници караха други нещастници да мият пода на спалното с четка за зъби. Подът се измиваше, но много трудно, бавно и с цената на нечовешко унижение. Сега какво – чакаме някой чужденец да дойде и да ни изрине лайната с папка за доклади?

Докладът е добър, докладът е лош, докладът е… Нима изобщо е важно как интерпретират нашите политици този доклад? Изрично беше казано – докладът покрива период, в който България е имала три (3) правителства. Каквото и да чуете от политиците сега, трябва да се приема като гузно оправдание и нищо повече. Но наистина ли ви интересуват тези оправдания?

Толкова тъпи ли сме?

Може би наистина сме толкова тъпи щом придаваме някакво значение на няколко листа хартия и очакваме да научим от буквите по тях какво не ни е наред.

Ох, добре, че Гришо прави чудеса на корта, добре, че има грипна епидемия, добре че тръгна пак „Под прикритие“, добре, че в Киев се лее кръв, има екшън… Да имаме с какво да се занимаваме докато животът ни минава покрай нас.

А междувременно, един български баща изоставя трите си деца на гарата във Виена. Оставил им актовете за раждане и бележка: „Здрави са. За осиновяване.“ Вероятно, някой в Австрия ще се погрижи за тези деца. Никой обаче няма да се погрижи за нас. Освен ако сами не се погрижим за себе си. 

А всъщност е толкова просто… Не желая да обиждам никого като седна да обяснявам, а и винаги съм мислел, че това е въпрос на личен избор. А най-важното на личния избор е това, че никой друг не ти е виновен за него, освен ти самият, така че взимай една лопата - лайна има за всички. И всичките лайна са си лично наши, така че почвай да гребеш... Освен ако не си свиня или муха-лайнарка...

ПП. Специални благодарности на Андро, за австийския вестник и превода:-)

Comments

Popular posts from this blog

Нелепата, но безкрайно поучителна история за едно дилдо, пакостниците Гого, Евгени и Кинчето и Стефан Стамболов

Както често се случва, всичко започна абсолютно случайно, без никакво предварително планиране и без никой от главните герои да подозира какъв неочакван обрат ще придобият нещата. Което не е никакво оправдание за действията им, разбира се, но поне е някакво обяснение как стана тъй, че цялата нация някак успя за няколко дни да се самоизнасили, при това с помощта на едно-единствено дилдо, а на всичкото отгоре и да усети даже известно удоволствие от акта. Но нека започна от начало...

Цялата работа беше, че Гого, ученик от 11д на елитното столично Средно училище по кибернетика, мениджмънт, археология, нумерология и чуждестранни езици (СУКМАНЧЕ) „Свети Великомъченик Кормесий Горносусурлевски“ щеше да има рожден ден. Неговият доста добър приятел Евгени, ученик от 11а на не по-малко елитната столична Полупрофесионална гимназия по знакова хомеопатия (ПОПРОГИЗНАХ) „Света Евпраксия“ искаше да му направи подарък.

Как отидох в ада и се върнах да разкажа за това...

Един мой приятел, да го наречем Стамат, преди няколко години реши да заведе тогавашното си гадже на релаксиращ уикенд в кокетен, луксозен спа-хотел в планината. В уречения петък следобед, двамата яхват колата и се изнасят за два дни секс и сухоежбина във въпросната света обител на романтиката и любовния уют. Пристигат, влизат във фоайето и... спират втрещени!

За кво ревеш, бе?

Мъглив ноемврийски ден, преди точно четвърт век… Гладен съм, недоспал, мърляв като прасе, измръзнал и ужасно кисел. Мотая се в някакъв окоп на 300 м от турската граница, пуша цигари „Арда“ една от друга и броя секундите... Около мене, 1000 други мизерници, всичките облечени в износени въшкарници, модел 1912 г., правят приблизително същото. Скуката, постоянното състояние на полуглад и полусън, недоебието и неизбежното затъпяване, заличават почти всеки помен от надежда, че някой ден отново ще сме хора.