Skip to main content

Как търсихме под вола теле, а то се оказа двуглаво

Днес имаме проблем. Проблемът ни е в определен смисъл аграрен, селскостопански. Проблемът ни е, че мнозина от нас се занимават с търсене на теле под вола. Търсят усилено, бясно, трескаво, отчаяно и дори са дали име на процеса: 
Да открием къде изчезна „дясното“ в българската политика!  
Лошото на търсенето на теле под вола е, че (колкото и да е парадоксално) ако наистина го търсиш, най-вероятно в някакъв момент ще го намериш. А още по-лошото е, че изглежда никой от откривателите на телета няма никаква представа какво, аджеба, да правим с въпросното чифтокопитно, което на всичкото отгоре се оказва поне двуглаво, че май даже триглаво, според това от коя страна го гледаш. 
И толкова сме запленени от странността на туй животно, толкова сме шашнати от неговата другост и необичайност, че забравяме изначалния проблем: 
Tова теле не би трябвало да съществува, то не би трябвало изобщо да може да се пръкне, защото все пак, нали, „Това е вол, бе! Ялов е!“, а и дори веднъж родено, не би трябвало да живее дълго време, защото така става в природата с тия аномални създания с повече от една глава...

Ами ако ви кажа, че теле всъщност няма и то е само илюзорен конструкт, роден от жадните ни за промяна, за различност, за другост съзнания?  

Ами ако ви кажа, че има едни хора, които знаят това и сръчно подхранват въпросната илюзия, защото имат нужда от нея, за да плашат едни други хора?

Ами ако ви кажа, че дори това последното вече не е съвсем е вярно, защото хората веднъж като видят двуглаво теле, вече не им е интересно и трябва да намериш друго, с което да ги плашиш?

Вече ми писна от тия глупости затова как "ако дясното се беше обединило", ако Радан Кънев/Христо Иванов/Тоя и Оня нямаха такова его, ако в листите не бяха "тия и ония", ако... Може пък просто да няма достатъчно десни избиратели? Малко са на брой. Няма повече. Дори с механично сумиране на процентите на т.нар. „десни партии“ от изборите, те едва стигат процентите на ДПС, не че препоръчвам подобно ненужно изчисление.

В България "дясното" изпъква, излиза на сцената, развихря се ако щете, най-често при наличието на едни много конкретни условия като национална катастрофа, война или тежка политическа и икономическа криза. И то не непременно с добри резултати. През останалото време, власт и влияние са в ръцете на доста разнообразна в политически смисъл пасмина, която най-често може да се раздели на две основни групи – център-дясно насочена средна класа и ляво ориентирана интелигенция, наместени в някакъв крехък баланс. Крехък, но все пак баланс. (Да, може на някои от вас да ви е странно, но исторически погледнато интелигенцията е най-често лява, а средната класа е предимно дясна.)  

А сега как е? Как стана така, че изведнъж това, което имаме като интелигенция се оказа „вдясно“, а средната класа се наклони „някак наляво“? Не съм сигурен защо, но може би, причините имат нещо общо с факта, че всъщност нямаме никаква чак толкова голяма криза, която да изисква резки движения, революции и инфарктни рестартирания. Членството в ЕС и НАТО донесоха една доста съществена стабилност, а въпреки всички приказки за „тежкото положение на народа“, в макроикономически план нещата не са трагични в никой смисъл. С други думи, не сме нито 1991-ва, нито 1997-ма. Нито дори 2013-та. И от това спечелиха умелите въжеиграчи и спекуланти на думи, a ние просто потънахме в сладка безметежна кома.

„Дясното“ се провали на тези избори. Нищо особено. Не му е за пръв път, нито ще е за последен. Да, този провал е някак гръмък и дори болезнен, но не е нещо неочаквано или кардинално ново. Хората, може би съвсем логично, не се доверяват на двуглави телета. Знайно е, че хората са по-склонни да се доверят на… себеподобни. Мда, гадничко звучи, и даже сигурно някой ще се обиди на тия ми думи. Както и за това, че очаквам въпросното "дясно" да продължи да съзерцава собствения си пъп - нещо, в което умее до съвършенство. 

Ако съм прав дотук, логичното заключение вероятно е, че ако в България наистина има „дясно“, то най-добре да спре да се прави на нещо автентично, уникално, неповторимо, феноменално и странно и да престане да се обявява за „дясно“. Ако успее да открие точния проблем, който може да реши по-добре от всеки друг, би имало повече успех.  
А такъв проблем има, ясно формулиран и с изчислен ефект за всеки от нас и той изобщо няма да се реши с намирането на някакво несъществуващо двуглаво или триглаво теле. 

Comments

Popular posts from this blog

Нелепата, но безкрайно поучителна история за едно дилдо, пакостниците Гого, Евгени и Кинчето и Стефан Стамболов

Както често се случва, всичко започна абсолютно случайно, без никакво предварително планиране и без никой от главните герои да подозира какъв неочакван обрат ще придобият нещата. Което не е никакво оправдание за действията им, разбира се, но поне е някакво обяснение как стана тъй, че цялата нация някак успя за няколко дни да се самоизнасили, при това с помощта на едно-единствено дилдо, а на всичкото отгоре и да усети даже известно удоволствие от акта. Но нека започна от начало...

Цялата работа беше, че Гого, ученик от 11д на елитното столично Средно училище по кибернетика, мениджмънт, археология, нумерология и чуждестранни езици (СУКМАНЧЕ) „Свети Великомъченик Кормесий Горносусурлевски“ щеше да има рожден ден. Неговият доста добър приятел Евгени, ученик от 11а на не по-малко елитната столична Полупрофесионална гимназия по знакова хомеопатия (ПОПРОГИЗНАХ) „Света Евпраксия“ искаше да му направи подарък.

Как отидох в ада и се върнах да разкажа за това...

Един мой приятел, да го наречем Стамат, преди няколко години реши да заведе тогавашното си гадже на релаксиращ уикенд в кокетен, луксозен спа-хотел в планината. В уречения петък следобед, двамата яхват колата и се изнасят за два дни секс и сухоежбина във въпросната света обител на романтиката и любовния уют. Пристигат, влизат във фоайето и... спират втрещени!

За кво ревеш, бе?

Мъглив ноемврийски ден, преди точно четвърт век… Гладен съм, недоспал, мърляв като прасе, измръзнал и ужасно кисел. Мотая се в някакъв окоп на 300 м от турската граница, пуша цигари „Арда“ една от друга и броя секундите... Около мене, 1000 други мизерници, всичките облечени в износени въшкарници, модел 1912 г., правят приблизително същото. Скуката, постоянното състояние на полуглад и полусън, недоебието и неизбежното затъпяване, заличават почти всеки помен от надежда, че някой ден отново ще сме хора.