Friday, 28 June 2013

Себичното копеленце проговаря или бунтът на индивидуалистите

Ужасно трудно е след толкова силен текст като този на Райко Байчев във в. Стандарт, който просто ме покърти, да седна и да опиша мислите си без да изпадна в подобен песимизъм.
Споделям много от нещата, които той казва, но за мен просто трябва да има и друго решение.
Да, сравнението между ситуацията, в която се намират протестиращите в София през юни 2013 г. и "Полет над кукувичето гнездо" е толкова силно, толкова болезнено и толкова... Абе, изглежда толкова на място, че чак страх те хваща.
Наистина ли обаче, ние сме лудите?
Наистина ли всички останали около нас са или яки санитари, приготвили за нас усмирителните ризи, или са апатично загледани в нищото инвалиди, без връзка с реалния свят? Наистина ли?
Всъщност, не споря с г-н Байчев, когото не познавам и за когото не бях чувал докато не прочетох текста му. Споря с родителите си, които бяха убедени членове на БКП преди, а сега, без непременно да са членове, неизменно гласуват за БСП и сигурно си мислят, че протестирам срещу тях. Споря със сестра си, която също гласуваше за БСП (предполагам), но вече заявява, че никога повече няма да гласува, за когото и да е било и е видимо по-разочарована от всякога. Споря с колеги, приятели и познати, които са от най-различни среди и с най-различни убеждения и все по-често да откривам, че повечето от тях са не по-малко объркани от мен.
Споря и със себе си, най-вече със себе си. То това си е много неблагодарно занимание, защото винаги си прав и винаги грешиш, а не това е целта.
Докато споря с други хора, разбирам, че да, наистина повечето от тях искат просто всичко това да свърши, да се възцари "поне някакъв ред", да свършат както протестите, така и несигурността във всичко останало в живота им. Разбирам и че не - не са изпаднали в ступор психично болни, които просто се зверят неадекватно, докато покрай тях преминава животът им. Не, те никога няма да отидат да протестират пред МС. Не, те не са сигурни дали искат оставката на "това правителство". И да - те са мнозинството. Но не са безмозъчни зеленчуци, разчитащи на чужда помощ да си закопчават дюкяните. Щеше да е много просто.
Истината е, че хората по площадите са много, много малко. Едни и същи сме, всяка вечер. Не искам да си мисля какво трябва да стане, за да станем много, много повече. Ние сме едно ужасно малко малцинство, а сме се нагърбили с отговорността да променим напрактика... всичко за всеки. Без никой да ни е канил, без никой да иска това от нас. Прави ли сме? Мисля, че да. Луди ли сме? Вероятно поне мъничко, но по-скоро сме там от погнуса, омерзение, от желание за бунт и, да си го кажем - от скука. А бунтът ни е стигнал дотам, че никой не знае как ще завърши. Най-вероятно безславно като всички бунтове преди в историята, без изключение. Нямаме идея как да победим, но толкова го искаме, Господи, толкова го искаме... Заради себе си. Най-вече заради всеки от нас поотделно.
Не за пръв път съм част от малцинство. Такъв съм по рождение и винаги съм се чувствал по-добре така, отколкото като част от "масата". Но за първи път, да съм част толкова голямо малцинство като хората на жълтите павета не ме кара да се чувствам като част от "маса". Хем си с хиляди други хора, хем си все същият отделен индивид, по своему различен и неповторим. Как става това? Нямам идея, но предполагам (само предполагам), че това е възможно само когато общата идея е толкова голяма, че в дебрите й остава място за всеки и това място е толкова голямо, че дишаш спокойно и никой не те притиска.
Да го обясня така:  ако сте били по площадите последните две седмици, знаете, че докато сме там, не се притискаме един в друг като на вратата на автобус на градския транспорт или като на рок-концерт. Не крачим в стройни редици, опрели рамене и изпънали крака, като на комунистическа манифестация. Не, винаги има по една ръка разстояние, достатъчно място да минеш от единия край на Ларгото до другия без да блъснеш никого. Има въздух, диша се спокойно, пазим се един друг и си казваме "извинете" (не "опааа") ако случайно все пак се бутнем. Това е нещо, което ме поразява, което ме учудва и възхищава. И то е едно от нещата, които ме карат да се надявам, че колкото и да сме малко, все пак сме прави. Прави за себе си, но и заради всички останали, на които пречим да минат спокойно по жълтите павета на път към вкъщи след работа. Не сме нито донкихотовци, нито хамлетовци, нито макмърфита. Ние сме си същите ние, с нашите си индивидуални кривици и правици, егоисти, себични малки копеленца, гадни малки кучки, уинъри и лузъри, пичове и дами, господа и пички, каквито и да сме. Индивидуални в обединението си... 
И така ми харесва, затова ходя там.

No comments:

Post a Comment