Skip to main content

Хаос, батка...

Хаос, батка...
Като се започнаха едни протести, та цяла наделя. Всеки ден, хиляди, може би десетки хиляди хора в София излизат на жълтите павета. Няма единна организация, няма "изявени лидери", все така няма "обща платформа" с точки, подточки, увод и заключение, никой не скандира съкращения на партии, освен когато ги ругае. Тук-там, медиите си избират по някое "лице на протеста", най-вече по приятелска линия на репортера или на друг негов приятел... Всички викат "Оставка!". Ясно е, че говорят за кабинета. Алтернативи не се предлагат и когото и да попиташ - такива всъщност няма. Но... Оставка! О-став-ка! На пръв поглед - хаос. Жизнерадостен, мирен, спокоен, купонджийски, но все пак хаос. Или?
Всъщност няма какво да се лъжем - тези протести нямат шанс да променят ситуацията, нямат шанс да променят нито мисленето, нито плановете на тези, които се озоваха в парламента и Министерския съвет след последните толкова шашави избори. Пусни си телевизора, чуй какви ги дрънкат и веднага ще ти стане ясно, че те чисто и просто ОТКАЗВАТ да приемат реалността. Или не могат, или не им дават началниците им, все тая...
Хаос, бе.
Протестите, най-вече, няма да накривят капата и на същинските виновници - олигарсите като Цветан Василев, ТИМ, Черепа, Цеко Минев (Бахти името, начи! - каза една позната...), на оня тюфлек с карнобатския винпром, на другите тюфлеци от Пещера, на Ковачки и прочее... А те са всъщност хората пред чиито офиси трябва да стърчим като ония пичове и дами в Истанбул, не пред централата на БСП, ДПС, ГЕРБ или на оня шизоид, нашият малък Адолф. Те са хората, които редят костюмарите по банките в парламента, които ги местят напред-назад, дават им парички и инструкции и им слагат думички в устенцата. Нали не си мислите, че Делян Пеевски е нещо повече от свръхдебелшка възглавничка за банкерския гъз на Цветан Василев?
Хаос, батка...
Е? Какво правим тогава? Да си обираме крушите и да ходим някъде, където тия лайна поне не миришат толкова силно? Може. На мен ми е малко късно може би, ама за вас не е. Да стоим тук и просто да си траем? Може и това. Правим го толкова години, така или иначе, знаем как. Никой копче не може да ви каже каквото и от двете да изберете - всеки има право на pursuit of happiness, точка.
Има и един трети вариант - всяка вечер да излизаме на площада. Да бъдем този колективен организъм, в който се превръщаме за по няколко часа и който така бърка в здравето на няколкостотин костюмари с имунитети. И да се надяваме, че с всеки ден протест, с всяка щура хрумка за плакат, с всяка крачка по жълтите павета се приближаваме към мига, в който ще припознаем новите си лидери, сами ще се превърнем в новите си лидери. Мигът, в който ще се появят хората, които ще поемат отговорността и ще се заемат с истинската работа, та поне за няколко години ние останалите да правим това, което всъщност искаме и можем да правим.
А после пак да излезем на площада ако се налага и ако тези, новите, отново забравят откъде са тръгнали.
Хаос, батка - първичен и съзидателен.

Comments

Popular posts from this blog

Нелепата, но безкрайно поучителна история за едно дилдо, пакостниците Гого, Евгени и Кинчето и Стефан Стамболов

Както често се случва, всичко започна абсолютно случайно, без никакво предварително планиране и без никой от главните герои да подозира какъв неочакван обрат ще придобият нещата. Което не е никакво оправдание за действията им, разбира се, но поне е някакво обяснение как стана тъй, че цялата нация някак успя за няколко дни да се самоизнасили, при това с помощта на едно-единствено дилдо, а на всичкото отгоре и да усети даже известно удоволствие от акта. Но нека започна от начало...

Цялата работа беше, че Гого, ученик от 11д на елитното столично Средно училище по кибернетика, мениджмънт, археология, нумерология и чуждестранни езици (СУКМАНЧЕ) „Свети Великомъченик Кормесий Горносусурлевски“ щеше да има рожден ден. Неговият доста добър приятел Евгени, ученик от 11а на не по-малко елитната столична Полупрофесионална гимназия по знакова хомеопатия (ПОПРОГИЗНАХ) „Света Евпраксия“ искаше да му направи подарък.

Как отидох в ада и се върнах да разкажа за това...

Един мой приятел, да го наречем Стамат, преди няколко години реши да заведе тогавашното си гадже на релаксиращ уикенд в кокетен, луксозен спа-хотел в планината. В уречения петък следобед, двамата яхват колата и се изнасят за два дни секс и сухоежбина във въпросната света обител на романтиката и любовния уют. Пристигат, влизат във фоайето и... спират втрещени!

За кво ревеш, бе?

Мъглив ноемврийски ден, преди точно четвърт век… Гладен съм, недоспал, мърляв като прасе, измръзнал и ужасно кисел. Мотая се в някакъв окоп на 300 м от турската граница, пуша цигари „Арда“ една от друга и броя секундите... Около мене, 1000 други мизерници, всичките облечени в износени въшкарници, модел 1912 г., правят приблизително същото. Скуката, постоянното състояние на полуглад и полусън, недоебието и неизбежното затъпяване, заличават почти всеки помен от надежда, че някой ден отново ще сме хора.