Skip to main content

За русалките, Ана Курникова и живите хора...

Има един виц, който ужасно харесвам:

Двама приятели седят в лодка насред морето и ловят риба. По едно време, въдицата на единия трепва, огъва се – нещо голямо е хванал. Върти той макарата по всички правила на въдичарството и накрая двамата с изумление виждат, че е уловил… русалка! Ама истинска русалка – както си требва: от главата до кръста пищна блондинка, от кръста надолу – риба, люспи, опашка… Дръпнал човекът русалката, вдигнал я на ръце, огледал я много внимателно и… я хвърлил обратно в морето.
-          - Защо, бе?  - изненадал се приятелят му.

- -   Ми, то… как? – отвърнал късметлията.

Това е вицът, който разбрал – разбрал.

За разбралите: мисля, че сме точно в ситуацията на рибаря с противоречивия късмет.
През последната седмица, една цяла прослойка от обществото ни намери себе си по най-неочакван начин и ясно заяви, че не може да живее по старому. Така наречената „средна класа“, която мнозина в България смятаха за нещо като бял кит, за който всички са чували, но никой не е виждал, изведнъж се появи. С гръм и трясък, с #дансwithme (пълен кошмар за коректорите във всеки вестник, деба и хаштазите, начи!).
На улицата са десетки хиляди хора, повечето от тях с образование, професия и така търсения от рекламисти и търговци disposable income. На улицата са точно тези, които са в състояние да произведат продукта, на чиято добавена стойност всяка държава се крепи. Те вече не искат, а и не могат да спазват правилата на съществуващите политически субекти, които досега твърдяха, че ги представляват. Това е то: средната класа, „гръбнакът на всяка икономика“ е на улицата и танцува. „За пръв път в България!“, както иронично се бъзикат в социалните мрежи, когато някой засили към тях поредното нескопосано пиарско прес-съобщение.
Но когато се качат в метрото и се приберат у дома след поредния така „симпатичен“ протест, вярвам, че мнозина се чудят „Какво да се прави всъщност?“. Аз поне си задавам този въпрос. Дали всъщност не сме уловили русалка – чудо невиждано, но така безполезно, че няма накъде. Като Ана Курникова – готина, ама не баш успешна тенесистка. Покерджиите вероятно схващат какво имам предвид.
Знам, че сега е още рано, че енергията на протестите още ври и кипи, че имаме още въздух в дробовете и сила в краката, но не е никак далеч моментът, в който вече това няма да ни е достатъчно. #дансwithme е нещо, което всички ще помним докато сме живи. Но ще изтрезнеем, образно казано, и ще ни стане ясно, че протестът всъщност е точно това – протест. Несъгласие с нещо, вик на ярост и неодобрение. Протестът е само едно от нещата, които са нужни, за да постигнем промяната на каквото и да е било. Дори правителство и парламент да клекнат сега, те познават тази игра по-добре от нас и знаят как се замазват  очи, как се прокламират промени, без всъщност да се случват.
Не можем вечно да сме на улицата между 18.30 и 24.00, колкото и да е купон. Демокрацията просто не работи така. Ще трябва накрая да потърсим представителството си, да намерим живите хора, които да заменят онези, които досега уж ни представляваха. Огледайте се, ослушайте се. Тези хора са сред нас, макар че може самите те да не го знаят още. Още е рано, но докато сте на площада, докато окупирате НДК и надувате свирките, гледайте, слушайте, търсете… Това, мисля, е истинската задача и цел на тези протести. Не ни трябват русалки, а живи хора. Да дойдат хората…     

Comments

Popular posts from this blog

Нелепата, но безкрайно поучителна история за едно дилдо, пакостниците Гого, Евгени и Кинчето и Стефан Стамболов

Както често се случва, всичко започна абсолютно случайно, без никакво предварително планиране и без никой от главните герои да подозира какъв неочакван обрат ще придобият нещата. Което не е никакво оправдание за действията им, разбира се, но поне е някакво обяснение как стана тъй, че цялата нация някак успя за няколко дни да се самоизнасили, при това с помощта на едно-единствено дилдо, а на всичкото отгоре и да усети даже известно удоволствие от акта. Но нека започна от начало...

Цялата работа беше, че Гого, ученик от 11д на елитното столично Средно училище по кибернетика, мениджмънт, археология, нумерология и чуждестранни езици (СУКМАНЧЕ) „Свети Великомъченик Кормесий Горносусурлевски“ щеше да има рожден ден. Неговият доста добър приятел Евгени, ученик от 11а на не по-малко елитната столична Полупрофесионална гимназия по знакова хомеопатия (ПОПРОГИЗНАХ) „Света Евпраксия“ искаше да му направи подарък.

Как отидох в ада и се върнах да разкажа за това...

Един мой приятел, да го наречем Стамат, преди няколко години реши да заведе тогавашното си гадже на релаксиращ уикенд в кокетен, луксозен спа-хотел в планината. В уречения петък следобед, двамата яхват колата и се изнасят за два дни секс и сухоежбина във въпросната света обител на романтиката и любовния уют. Пристигат, влизат във фоайето и... спират втрещени!

За кво ревеш, бе?

Мъглив ноемврийски ден, преди точно четвърт век… Гладен съм, недоспал, мърляв като прасе, измръзнал и ужасно кисел. Мотая се в някакъв окоп на 300 м от турската граница, пуша цигари „Арда“ една от друга и броя секундите... Около мене, 1000 други мизерници, всичките облечени в износени въшкарници, модел 1912 г., правят приблизително същото. Скуката, постоянното състояние на полуглад и полусън, недоебието и неизбежното затъпяване, заличават почти всеки помен от надежда, че някой ден отново ще сме хора.