We few, we happy few...

Този блог започна приблизително по същото време миналата годинa. Преди една година, плюс-минус няколко дни, насред всеобщата еуфория на #дансwithme, насред заредените с драма, романтика, очакване и пропити с постоянно променящи се дози гняв, надежда, объркване и радост ежедневни разходки по старите жълти павета на София, по време на които срещнах изумителна сбирщина от прекрасни, великолепни хора, които вече с гордост наричам свои приятели.

Една година по-късно…  

Година на срам, отвращение, ярост и погнуса от света, който тези преди нас и ние самите създадохме по време на своя Голям сън и кротко търпим толкова време. Годината на поредното пробуждане, година на красота, лъжа, възторг, омерзение и надежда, породени от внезапното осъзнаване на собственото ни право на щастие. Щастие, тук и веднага, независещо от никого другиго, освен от нас самите. Щастие за ничия чужда сметка, без етикет за цена, съдържание, срок на годност, състав и качество.  

Всъщност, рано е да оценяваме, да обобщаваме, да картотекираме това, което ни се случи през тези 12 месеца. Вероятно след време някой по-умен от мен ще обясни тази странна една година. Ще даде добре звучащо обяснение на това защо и как тук се роди този нов вид индивидуализъм, толкова нормален сред други народи и толкова несвойствен за нас, който така ми харесва и заради който ходех по така необичаните от мен Жълти павета. Може би точно това е свободата – да бъдеш себе си сред група хора, тръгнали в една посока, всеки по свой собствен избор. Да бъдеш различен, без това да е проблем за никого, а тъкмо напротив. Твърде глупав съм, за да кажа със сигурност дали е така.

Рано е за равносметки и не вярвам в житейското счетоводство, защото то някак пропуска моментните ни усещания, онези неописуеми емоции, които всъщност са причина да помним фактите и случките в хронологията на битието ни. Вярвам обаче, че съм част от една позорно малка група от невероятни късметлии. Да, ние сме позорно малко – хиляди срещу милиони. Милиони, които никога няма дори да започнат да проумяват защо изобщо сме там и какъв ни е проблемът. Токова сме малко, че дори могат да ни преброят сред оглупелите от ежедневие и турски сериали слепци, сред мързеливите духом, сред лишените от любопитство и желание поклоници на мутри, чалга-певици и нечистоплътни политици, сред чакащите Спасителя, сред клетите мъртви души, които вечно проклинат някакви митични „тях“, които са им виновни за всичко… Е, поне цинизмът и мизантропията, които те предизвикват в мен са си лично мой проблем и ничий друг.

Малко сме. И сме късметлии…

Късметлии сме защото бяхме ТАМ, когато се СЛУЧИ тази една година. Късметлии сме защото НИЕ направихме така, че тази година изобщо да се случи. We made shit happen.Каквото и да казват, каквито и нови лъжи да бъдат измислени, каквото и да се случи оттук нататък, това никой никога няма да може да ни го отнеме. Явно винаги ще има нечистоплътни, институционализирани лъжци, комплексирани пожарникари с амбиция, самозабравили се насред мига си слава псевдо-звезди и загубили всякаква връзка с реалния свят дрънкачи, но ние сме късметлии, защото знаем, че има и друго.  

We few, we happy few, we band of brothers...  

На приятелите, които срещнах през тази една година искам да кажа само това: Вие никога няма да разберете колко много и как ми помогнахте и колко много съм ви благодарен за това. Щастлив съм, че няма изгледи бирата на този свят да свърши скоро и че още мога да я споделям с вас.