36 градуса на сянка

Далеч от морето, гръцката жега е убийствена. Нещо като 36 градуса на сянка. Не искам да знам каква е температурата на асфалта, но дори на 30 метра от платното се усещат талазите топлина, които прииждат от него.

Седя под тентата на кафенето до бензиностанцията и бавно, но сигурно се втечнявам докато смуча фредо капучиното с цигара - тъп навик, заради който не съм в добре охладеното  помещение на кафенето, а се къпя в собствен сос под почти безсмислената сянка на тентата.

В друг случай, вероятно изобщо няма да им обърна внимание, но насред рехавата групичка бърборещи гърци и моя светлост, която обитава сянката в този момент, тия двамата изпъкват така ярко, че просто няма как да ги изпусна.

Той - набит, широк, с малка, ниско остригана глава, в черна тениска с някакъв псевдоарт-череп на нея в адския пек, оранжеви къси гащи и комично стърчащи от тях къси, яки крачета, напъхани в гето-стайл кецове. Може би преди време е бил гордостта на фитнес-залата, но сега е доста запуснат, с преливащи над ластика на шортите паласки и добре оформени мъжки цици, увиснали над потрепващо при всяка крачка шкембенце. Подмята ключа на колата около показалеца и току се попипва по портфейла в джоба на шортите. Тя - глава и половина над него, с дълга кестеняво боядисана коса, с тук там изрусени кичури, вързана на опашка и прекарана през отвора на розова бейзболна шапка с надпис от блестящи камъчета над козирката. Не знам дали е красива, защото под козирката е наместила огромни тъмни очила, които скриват повече от половината й лице. Джукичките ѝ стърчат недоволно толкова напред, че хвърлят сянка над брадичката. Следва клечаво, стройно телце с лепнат отпред неестествено пищен бюст, стегнат в безмилостно опънато розово потниче (явно в комплект с шапката) и също толкова неестествено щръкнало дупенце, опаковано в прилепнали бели панталонки. С кецове за тенис е, но в походката ѝ няма нищо, което да подсказва, че някога е практикувала този спорт. На рамото ѝ виси безсмислено малка чантичка, в ръката си държи таблет.

Забелязвам, че гърчолята са се умълчали и зяпат стреснато двойката. Мъжът поглежда през рамо към паркинга и избира маса, от която да може да наблюдава колата си. Някои навици явно никога не се преодоляват.

Изобщо не се учудвам, когато проговарят на български.

- Искаш ли нещо? - пита той.

- Вода.

- Техната е мноо гадна, бе, - казва той.

- Ми, вземи ми едно фрапе без захар.

Той издава някакъв звук - нещо като "грмпф" и влиза вътре. (В следващия половин час ми предстои да чуя този звук още доста пъти.) Тя вади от чантичката си цигари, запалва една и вдига таблета.

Аз също се връщам към екрана на телефона си, а и гърчолята вече са се поокопитили и отново започват да си бръщолевят. След десет минути пичът се връща. В шепите си е сместил два сандвича, кутийка кола и фрапе във висока пластмасова чаша. Ключът от колата продължава да виси от пръста му, колкото да направи задачата с носенето още по-трудна. Оставя реколтата на масата и се тръшва в стола. Когато се сгъва, портфейлът му изскача от джоба на шортите и тупва на земята.

- Деби твойто мами, - ругае той, грмпф-ва докато с мъка се навежда и вдига портфейла, а ключът за колата, който още виси на пръста му, леко докосва плочките. Когато се изправя (грмпф!), посвещава около минута в оглеждане на ключа за драскотини. Оставя го внимателно на масата и се залавя със сандвичите. Грмпф, грмпф, грмпф... Но все пак яде със затворена уста, слава богу.

През цялото това време, мацката си цъка по таблета без изобщо да вдига глава. Когато приключва с първия сандвич, пичът вдига показалец, посочва фрапето и казва:

- Пий и да тръгваме.

Тя вдига поглед от таблета, взима чашата и казва:

- Според тоя тест, ако бях куче, щях да съм афганска хрътка.

- Грмпф - отвръща той. Верно е възпитан, казвам си, не говори с пълна уста.

- Те кви беха афганските? - пита тя. - Едни високи, с гладка козина?

Той мята поглед към екрана, преглъща и казва:

- Ский, има снимка. Е ги кви са.

Тя също поглежда и май не е очарована.

- Баси тъпия тест.

Той я поглежда и казва:

- Е, кво - сè е кучка, - и се разсмива, но прозвучава по-скоро като насечено "грмпф, грмпф, грмпф".

Тя рязко извърта глава към него и го поглежда през очилата, за миг ми се струва, че ще му отвърне, но изведнъж опъва устни в усмивка.

- Глей ся къф си! 

- Грмпф... Аре, че ше е лудница на границата, - казва той.

Крачат по напечения паркинг, а гърчолята едва дишат от зяпане на отдалечаващото се дупе. Качват се в бмв не-знам-каква-серия с джанти, от които едната струва сигурно колкото цялата моя кола и изчезват към залеза…

Когато стигам на границата, жегата си е все такава, някъде 36 градуса на сянка, но лудница няма. Mинавам като ракета през проверката, за да пъпля след антични камиончета и тирове всичките 65-те тъпи километра от едната част от магистралата до другата. Кафето е вече просто задължително. 

Друга бензиностанция, друга тента. Този път неспирно бръщолевещите гърци са заменени от неспирно бръщолевещи румънци и с лека почуда установявам, че гърците са жалки аматьори в сравнение със съседите от север.

Когато тия двамата се появяват под тентата, ефектът изобщо не е същия като с ония от предишната ми спирка. Тези са съвсем друга двойка, но може би не съвсем. Във всеки случай, никой не им обръща внимание. Той - леко шкембест и отпуснат, като човек с твърде много часове зад бюро на ден и никакъв спорт (баш като мене!), къси гащи, тениска, джапанки и, разбира се, диагоналка. Ключът за колата сигурно е в нея, защото не виси от показалеца му. Държи двете кафета, а от джоба на гащите стърчи бутилчица вода. Тя – коса на небрежна опашка, хваната с голяма пластмасова шнола, безформена лятна рокля с бански под нея, кроксове на краката. Нарамила е грамадна чанта и мъкне на ръце твърде навлечено за тая жега бебе. Симпатична изглежда.

Сядат на съседната маса и аз тъжно отмятам поредното доказателство на теорията си, че съм някакъв шибан магнит за пищящи, врещящи деца на всякаква възраст. Всъщност бебето засега мълчи, но знам, че е само въпрос на време...

Тя вади бурканче бебешка храна и започва да храни бебока като озвучава процеса със сладки простотийки от типа на „Я, да видим сига къквъ устъ ши отвори Петърчо… Аааам!“ Същинска мадона от 21 век.

Мъжът ѝ оставя кафетата и водата, тръшва се на пейката, внимателно слага диагоналката на масата и вади от нея цяло тесте лотарийни билети. Започва да търка. Търка сякаш му плащат за това.

- Ши трябва да пазарувами кът стигнем вкъщи – казва тя.

- Ми аку съ остан‘ли пари, ши пазарувами, - отвръща той.

Поглеждам тестето лотарийни билети и пак се вторачвам в телефона си.

- Отивам до тоалетната, - казва той и изчезва обратно в бензиностанцията.

Жената изобщо не реагира, а продължава да дудне влудяващи умалителни докато насипва пюрето в устичката на детето... 

Най-сетне храненето приключва, Петърчо се оригва, лекинко повръща, избърсват го и после кротко засмуква биберона си. По-важното е, че майка му спира да ръси малоумните лигави изречения от БГ Мама и бебето още не реве.

Мъжът се връща от тоалетната и жената се надига с детето от пейката.

- Вземи гу за малко, да отьида и аз.

Той протяга ръце и гушва детето, а жената с бърза стъпка се запътва към светата обител. След малко се връща с яден поглед.

- Иска ми код от касувъ бильежка. Дей тя?

- Ми аз нъл пиках…

- Иди ми купьи идна вудъ, че ня‘ам пари в себи си.

- Ей я вудътъ, - кимва към масата мъжът и ѝ подава детето.

- Ама бильежка ми тря‘а, да вля‘а в туальетнътъ,  - отвръща тя и отстъпва назад.

- Айди, шпикаеш на Шьела, йейгойдей, симнайси килуметръ – казва той и продължава да ѝ подава детето.

Тя стои и го гледа половин минута, понечва да каже нещо, отказва се, въздъхва, взима детето и тримата се отправят към колата си.

А жегата си е все така убийствена, нещо като 36 градуса. Особено толкова далече от морето. До София май повече няма да спирам на бензиностанции.