Оги

Историята е по истински случай. Имена на хора и места, както и някои събития са променени.

Оги. Просто Оги. Предполагам, накратко от Огнян, не съм сигурен, но за мен Оги си беше напълно достатъчно. Нямам спомен кой го беше довел в компанията и нямам представа къде живееше, нито къде се е подвизава обикновено. Всъщност, не го бях виждал никога преди тази случка, не го видях и никога повече след нея.

Оги май беше художник. Така ми казаха другите от компанията, но аз никога не съм виждал негова картина. Казаха ми още, че бил „страхотен“, „гениален“, „уникален“, „маниашки“ художник, ама аз не мога да го потвърдя.

1.
Срещнах Оги през едно ненормално лято в края на 80-те. С ужаса на еволюцията Ушко седяхме на гарата в Бургас, пържехме се под слънцето на перона и чакахме
да пристигнат другите от компанията. Влакът, естествено, закъсняваше повече от обявените 20 минути, но нямахме избор – очакваше се грешката на природата Трънда Пиклата (да не се бърка с грешката на природата Трънда Патката) да пристигне и да ни заведе всичките Грешки на природата и Ужаси на еволюцията при едно Клето Копеле, което живеел в къща в Най-тъпо-село-на-морето, където да пристанем за пет-шест дни за гуляй и разтуха.

Влакът най-после се довлече, грохна с пъшкане край перона и от търбуха му се заизсипваха хора: летовници с нелепи къси гащи и плажни шапки, бургаски баби-виладжийки, обсадени от бодри коцкари-пенсионери, соцметълчета в дънкови якета с нашивки на „състави“, ластични дънки и кубинки в адската жега и всякакви смахнати типове, които в наши дни биха минали за най-квалитетни хипстъри, но тогава приемахме за обикновени тъпанари с кофти вкус за обличане. По някое време с Ушко забелязахме по перона да се влачат всички Грешки и Ужаси от компанията, видимо побъркани до немай къде от дългото, задушно и бавно пътуване. Цифром и словом седем (7) изнурени пътника…

Най-отзад се влачи несъмнен Ужас на еволюцията, когото не познавам - слаб като вейка , видима възраст около 25, рядка, дълга до под раменете руса косица, рехава растителност в долната част на лицето със същия цвят и сини очи, които никога не гледат право към човека пред него. Облечен беше в твърде къси светлосини спортни шорти и жълта тениска, върху която беше навлякъл петроленозелено рипсено сако с подозрително издут ляв джоб. На врата си, директно на голо, беше окачил някаква силно протъркана вратовръзка с неопределена шарка, а краката му бяха обути в кафяви кларкове на босо. От единия кларк стърчеше алуминиева лъжица. Целият му багаж беше една полупразна зелена войнишка мешка, метната на гръб. Трънда Патката го представи на мен и на Ушко като Оги.

Изчакахме Трънда Пиклата да намери тоалетната на гарата, да се отврати от нея, да намери друга тоалетна в отсрещния ресторант, да се скара с келнерите, които не я пуснаха да я ползва, да намери трета тоалетна в една сладкарница, където най-сетне я пуснаха да се изпикае, да поврещи колко са тъпи всички и как ще ги избие до един и отидохме на автогарата.

По някое време се довлече нещо като автобус, което не само успя да поеме влак и половина народ, че дори и да тръгне и след само час тръскане, блъскане и пот да ни закара в Най-тъпо-село-на-морето. Трънда Пиклата незнайно как успя да намери къщата на Клетото Копеле, но, уви!, тогава узнахме, че:
- първо, къщата не е негова, а той е просто на квартира там,
- второ, пичът тъкмо се е вклинил в някаква мацка и хич, ама изобщо хич не му е до нас и
- трето - Трънда Пиклата е кретен, защото ни разкара до Най-тъпо-село-на-морето, само и само за да хване Клетото Копеле, че ѝ кръшка. (Обаче това е Трънда Пиклата и преди всичко не е много ясно дали изобщо клетото копеле ѝ беше гадже или само тя така си е мислела…) Накратко, оказахме се без място за спане.

Естествено, всички бабки, които даваха квартири в селото изпадаха в ужас и побягваха с писъци веднага щом ни видеха (никой не искаше шайка странно изглеждащи, дългокоси софиянци в къщата си), така че се наложи спешно да измислим нов план за разквартируване. Да поясня – сегашното чудовищно застрояване на Черноморието тогава все още беше само в зародиш, хотели нямаше кой знае колко и през сезона бяха постоянно фрашкани с народ, квартири също не се намираха така лесно, а хазаите можеха да си позволят да си подбират клиентите. Но най-важното беше, че всички в компанията страдаха от акутна форма на хронично безпаричие. Аз например имах около 12 лева в джоба си, с които смятах да изкарам поне седмица. Не питайте как, но в ония времена това си беше напълно възможно, при това без да нарушаваш никой закон кой знае колко.

В крайна сметка целият катун от Грешки на природата и Ужаси на еволюцията се насочихме обратно към автобусната спирка, където след има-няма час чакане, бяхме ощастливени от появата на поредния автобус. Вярно, беше още по-раздрънкан и се движеше още по-бавно и несигурно от предишния, но пък след още само час бяхме на автогарата в Созопол. Взехме си по една топла бира от някаква бира-скара и седнахме в градинката да решим какво да правим.

2.
Измъдрихме авариен план: трябваше да намерим начин да стигнем до Къмпинга, където по последна (непотвърдена) информация бил ужасът на еволюцията Евгени, който нямаше начин да не ни се зарадва до немай къде като ни види. Работата обаче беше, че вече наближаваше шест следобед, нямаше повече рейсове на юг и спешно трябваше да намерим къде да положим морни телеса за през нощта. Плажът беше опция, но не съвсем, защото милицията го обхождаше нощем и ужасно се забавляваше да тормози къде-когото свари там.

През целия този следобед, Оги се движеше непрекъснато в пакет с Трънда Патката, беше ѝ като сянка, като гербова марка се беше залепил за нея и общо взето никой не му обръщаше особено внимание. Докато обсъждахме вариантите и се чудехме къде да се денем, той си седеше зад Трънда Патката и си кротуваше. Освен това Оги явно беше идиот. Не точно в медицинския, по-скоро в социалния и най-вече в разговорния смисъл на думата. Говореше много рядко, но не защото не можеше. Май просто не го интересуваше какво говорят другите, че да се включи и той и през повечето време изглежда изобщо не ни слушаше. Само се подсмихваше беззвучно на някоя смешка, а ако му зададеш директен въпрос, отговаряше най-често с кимане или въртене на главата, по-рядко с по една-две думи. Когато изобщо говореше, говореше много бавно, с големи паузи между влудяващо кратките си изречения.

Накрая, решихме двама от нас да наемат квартира някъде в новия град на Созопол, уж за пет вечери, останалите да се промъкнат в късна доба в нея, а на сутринта да духнем вкупом. Бомбенето на квартири си беше повсеместен спорт и никой не изпитваше кой знае какви скрупули.

Планът, разбира се, беше съмнителен от самото начало, така че след сигурно десетия безплоден опит, всички се тътрехме по някаква улица в новия град и аз лично вече бях тотално изтощен, вкиснат, гладен и изнервен. И точно тогава Оги видял дупка в полуразпадналата се ограда на някакъв строеж и ни вика: "Там.... Да спиме мауко... До утуе". Казва ни го това и аха да се шмугне в дупката. Трънда Патката му вика да не прави глупости, ама той все повтаря; "Да спиме... До утуе" и ни сочи навътре. Ние още се чудим и маем, ама явно на Ушко вече яко му беше писнало да се мотае безцелно в жегата и направо се промъкна през дупката. Така че, формално на Оги и малко на Ушко се пада да носят вината за всичко, което последва оная нощ.

Сега да обясня. Строежите на частни къщи в онези времена бяха нещо историческо, чак епохално. Двуетажна къща обикновено се строеше лека-полека, понякога в продължение на десетилетия и дори на няколко поколения, освен ако собственикът не знаеше някакви (най-често криминални) начини да се сдобие с цимент, тухли, вар и керемиди. "Биенето" на бетоновата плоча, с която се увенчаваше издигането на всеки етаж и слагането на покрива бяха причини за неистови празненства и поводи за колосална гордост за собственика. Но между тези страхотни моменти, строежите често оставаха недокоснати с години и недовършени къщи имаше навсякъде, дори в иначе процъфтяващ плебейски курорт като Созопол. Та, малко след мръкване, поведени от двамата най-тъпи сред нас, Оги и Ушко, се намъкнахме в строежа с идеята тихо и кротко да дочакаме заранта.

3.
Лично аз бях на предела на силите си, затова си намерих една дъсчена маса и се проснах върху нея, направо върху останките от мазилка и боя. Нямам спомен как съм заспал. По някое време ме разбуди светлина от фенерче, право в очите ми. Ушко имаше фенерче, защото за разлика от мене е опитен турист, и аз реших, че му е станало скучно и сега ме дразни, колкото да минава време. Таман щях да му тегля една нашенска, когато открехнах очи и над лъча светлина забелязах кокардата на милиционерска фуражка. А другото название на милиционерската фуражка е "много лоша новина". Тогавашната милиция си беше също толкова интелигентна, честна и достойна, колкото и днешната полиция. Явно някой съсед ни беше видял да влизаме в строежа и се беше обадил в милицията и затова сега дългата ръка на закона ми светеше с фенерче в очите.

Четирима бяха, крещят ни нещо на бургаски, а отвън - милицейска лада с още четирима си кротува и дебне някой да не побегне по улицата. Тия дето ни разбудиха, ни се развикаха, че нещо май сме били хулигани и крадци, ама крещяха едновременно, та не ги разбрах съвсем. Единият хич не ме и попита удобно ли ми е, просто си ме хвана за въздългата коса и ме изправи до стената. Строиха ни криво-ляво в редица - четири ужаса и две грешки, явно неколцина все пак се бяха измъкнали в тъмното - и ни наредиха да си извадим паспортите. Тогава лични карти нямаше, а едни такива грозни зелени паспорти, с които не можеше да се пътува в чужбина, но трябваше винаги да носиш със себе си. Оказа се, че всички имаме паспорти, с изключение на Оги и Ушко и хайде - всички под строй към районното. Вървим ние, а ония с ладата бавничко след нас карат, светят с фаровете и току ни подвикват да вървим по-бързо. 

Проблемът на това да не носиш паспорт в себе си е, че освен глобата, която ти се полага по закон, милицията трябваше да установи със сигурност дали си този, който казваш че си. Обикновено се обаждаха на майка ти и баща ти или на жена ти, според случая, после те проверяваха в най-близкия голям град дали не те издирват за нещо. Звучи като сравнително невинно преживяване, но в ония времена на спорадични телефонни връзки и тотална липса на компютри, никой не знаеше дали и кога милиционерите ще те идентифицират, нито какво ще ти се случи докато стане това. Закачат те с белезниците на трамвая и си гледат тяхната работа колкото си време искат...

Вкараха ни в една стая, казаха ни да не вдигаме шум, щото щели да ни счупат главите софийски от бой и ни зарязаха. Ушко и Оги отведоха със себе си. След малко почнаха да ни викат един по един. Викнаха ме и мене, отивам аз с милиционерчето в някаква друга стая, а там зад антично талашитено бюро седи един аааааадски дебел милиционер. В едната си ръка държи паспорта ми, а с другата - слушалката на телефон. Чете ми името на глас в слушалката и се облещва. (Свикнал съм да ми се чудят на фамилията, та уж не се впечатлявам особено, ама тоя така ме погледна, че направо ме хвана страх.)
- Бахти фамилията. Ти къф си, бе? Д'неси шпьонин? - вика Дебелия, ама явно нещо му говореха по телефона, та спря за малко да се занимава с мен. Изглежда някой оттатък му обясни, че не съм избягал затворник или друг враг на народа и Дебелия остави слушалката на масата и ми вика:
- Наркòтици имаш ли?
Викам, че нямам. Той ми преравя раницата, нищо не намира и ми казва:
- Дубре, излизай ся и чакай отпред.
Милиционерчето ме отвежда до входа на районното и ми казва да не мърдам оттам. Нямам и намерение, паспортът ми остана вътре. След малко, от районното се изхлузват и останалите, които имаха документи. Никой не ни пази, явно не сме арестувани, ама и не смеем да мръднем - нямаме паспорти. Стоим и чакаме.

През прозореца на първия етаж гледаме как разпитват Ушко, как му връчват два карирани листа хартия и как той започва да пише нещо. Таман започна и изведнъж скокна и започна да сочи раницата си. Милиционерът я изиспа на бюрото и виждаме как Ушко си намира паспорта между останалите боклуци. След малко и той излиза при нас. Едното му ухо е адски червено и май по-голямо от другото. Явно и него са го питали за "наркòтици" или нещо подобно.
Вътре остана само Оги. А ние чакаме... чакаме...чакаме...

4.
По някое време, останалите, дето се бяха измъкнали, и те дойдоха при нас и им разказваме какво е станало. Трънда Патката като разбра, че сал Оги е останал вътре, изведнъж пребледня, хвана се за лявата цица и започна клето да охка, пъшка и ридае.
- Ох, ще го смелеят от бой, направо ще го убият! Ох! Ах! Горкото момче! Убиха го!
Трябва да призная, че ужасно се изплаших. Нямах кой знае какъв опит с милицията и никога не си бях представял, че могат да те убият за това, че не си носиш паспорта. Казвам ѝ го на Трънда Патката.
- Ти си идиот, - вика ми тя. - Няма на кого да се обадят да им каже кой е - Оги живее само с баба си, я тя е толкова древна, че изобщо няма да чуе телефона. Освен това, тръгна от София с един чифт гащи, лъжицата и парите от дипломната работа. А сега като му ги намерят тия пари, познай какво ще му се случи.
Всички се блещим срещу нея. Тя включва, че нищо не разбираме и обяснява:
- Оги завърши преди месец Художествената и професорът му казал, че някакъв много му харесал картината, дето му беше дипломната и искал да я купи и Оги му я продал.
Е, хубаво де, голяма работа, викаме ние, какво толкова, няма да го убиват за една тъпа картина я.
- Тъпа беше, ама я продаде за две хиляди лева, бе тъпаци. Завил ги във вестник, сложил ги в джоба си и така ми цъфна на гарата да ходим на морето! - крещи Трънда Патката и пак започва клето да охка, пъшка и ридае. Чак тогава чаткаме.

Не знам каква картина е била тая, ама 2000 лв. в ония години, в моя свят, бяха адски, ужасно, кошмарно много пари. Беше повече от годишната заплата на поне 80% от обикновените хора в България и ако носиш толкова пари в джоба си, трябваше да имаш наистина много добро обяснение... Или поне да можеш да говориш. Докато обясняваш, имам предвид...

В тоя момент Ушко ме ръга и сочи прозореца на районното - Оги седи в същата стая като него преди малко и един милиционер му размахва пакета с парите пред физиономията с една ръка, а с другата му бие шамари. Оги явно се опитва да каже нещо, но оня само го шамари. Горкият Оги дори не прави опит да се предпази. По някое време милиционерът явно обърка ръцете, фрасна Оги по скулата с пакета, пакетът се разкъса и из цялата стая литнаха двулевки. Истински дъжд от гроздоберачки за няколко секунди...
Милиционерът просто изкрейзи от ярост, хвана Оги за врата, натири го да събира парите от пода, срита го един-два пъти и отиде да отвори прозореца, че нещо май не му стигаше въздух. Оги най-сетне събра двулевките и седна обратно на стола, а милиционерът тури пред него един кариран лист и химикалка и му каза:
- Пиши автобиография.
После взе парите от масата и излезе, а Оги започна да пише...И писа дълго. Много дълго. Едната страница, после обърна и на другата...

5.
Милиционерът се върна в стаята и посегна да му вземе листа, ама Оги го дръпна обратно към себе си и вика:
- Копеуе, мое ли още един уист?
Бам! Още един шамар и Оги се хвана за лицето, а милиционерът му взе листа. Погледна написаното и сочи на Оги:
- Коя дума е тая, бе боклук?!
А Оги:
- Коп... Още един уист може уи?
Милиционерът смачка листа, хвърли го през прозореца, тръгна пак към вратата и казва през рамо:
- Ей сега ще те оправим ние тебе, педерас софийски...
И Оги остана сам в стаята, а Ушко отиде и взе листа от тротоара. Разгъваме го, а той целия, ама буквално целият изписан. Изписан от-до, с най-ситния бисерен почерк, който сте виждали, едвам се чете. Няма име, няма дата на раждане... Ушко почва да чете:
"Родих се и разбрах, че съм гений..."

Толкова помня от текста. Както и че нататък беше в нещо като възходяща градация и имаше разсъждения защо човекът е по-висше създание от милиционера. Стана ми малко лошо като си представих какво ще му се случи на Оги сега.

Милиционерът се върна в стаята, този път заедно с Дебелия и аз видях, че сигурно не е по-висок от рамото ми. Сложиха пак парите пред Оги и му казват:
- Кой ти даде тия пари?
А Оги вика:
- Пуодадох една каутина.
Те пак:
- Откъде са тия пари?
Той отново:
- Пуодадох една каутина.
Те:
- Каква картина, бе? Откъде я взе тая картина?
Той:
- Науисувàх я.
Те пак:
- Откъде взе картината, бе?
Той пак:
- Науисувàх я, бе копеуе.
Фрас!
- Пак ли почна. Чия беше тая картина?
И така нататък, направо му смляха физиономията от бой.
Накрая им писна, взеха парите и излязоха, а някакъв друг милиционер влезе и изведе Оги от стаята.

Чакахме до сутринта пред районното, а Трънда Патката не спря да реве през цялото време. По някое от районното излязоха Дебелия и още един милиционер и ни викат:
- Ето ви паспортите и марш към автогарата, да ви няма тука повече. За оня тъпак не мислете. Айде, марш!
И ние тръгваме, какво да правим. Качваме се на рейса за Бургас и таман решихме да слезем в Черноморец и да се върнем да видим какво става с Оги и Трънда Пиклата погледна през задното стъкло на рейса и вика:
- Копеле гадно!
Гледаме и ние и какво да видим - Дебелия яхнал мотор с кош и кара след рейса. Видя ни и само ни размахва пръстче, един вид "Хич не си го помисляйте!" Трънда Патката обаче съвсем беше изкукала от нерви и въпреки всичко слезе. На останалите май ни беше дошло съвсем до гуша, та останахме в рейса, та в Бургас, та се прибрахме в София. Изоставихме Оги. Няма как да го нарека иначе...

6.
Стана така, че по някакви причини, които вече не помня, много скоро след това загубих връзка с Грешките и Ужасите. Понякога така се случва, да. Минаха някакви години, случиха се куп неща и не щеш ли, срещам Трънда Пиклата. Ама вече не е Трънда, ами нотариус, видиш ли. Разговорихме се и я питах дали не знае какво е станало с Оги. А тя вика, я ела да те черпя едно кафе, че не става така за пет минути.
Сядаме, поръчваме и тя ми казва, че когато Трънда Патката се върнала в Созопол да види какво е станало с Оги, в районното била друга смяна милиционери и никой дори не бил чувал за Оги. Нямало такъв човек, викат, никой не бил арестуван през нощта. Трънда Патката направо загубила свяст от притеснение, та се наложило да викат доктор в районното да я свестяват. Като се осеферила, Трънда Патката се сетила да пита има ли един нисък и дебел милиционер. Имало, рекли ѝ, какво за него? И тя им обяснила за строежа, за Оги, за парите, за картината, как го били и така нататък. Всички само вдигали рамене, ама все пак викнали Дебелия в районното. Той, естествено, отрекъл всичко и накрая казали на Трънда Патката да си ходи на рейса за София, че немали време за глупости. И тя си тръгнала, ама не се качила на рейса, а хукнала да обикаля Созопол и да търси Оги. Пет дена го търсила, обиколила де що има плажове и строежи, всякакви дупки преровила, не го намерила и се прибрала. Била абсолютно разбита...

След демокрацията, опитала да разбере какво е станало с Оги, ама пак нищо не излязло. Рекла си Трънда Патката, ей, затриха момчето гадовете, затриха го и дотам... Докато както си седяла вкъщи един ден, на вратата се звъни и отвън - той, Оги. И Трънда Патката пак припаднала заради него.
А то какво било станало: Дебелия взел Оги от районното и го закарал в някакво село, вкарал го в една полуготова къща и му казал:
- Викаш, че си художник, а?
- Да - рекъл Оги.

- Тогаз, айде да боядисаш цялата къща - казал Дебелия и заключил Оги в къщата. Цяла седмица мацал Оги тъпата къща, без да излиза. Дебелия му носел хляб и кисело мляко да яде, че да не се отрови от боите. После закарал Оги да боядисва друга къща. После трета. И така цял месец или два - боядисване, хляб и кисело мляко...
Накрая, в последната къща, дали на Оги да спи в една надуваема лодка. И той да вземе да я открадне и да драсне към морето... Един турски граничен катер го намерил полужив във водата малко след Резово, но как накрая стигнал до Германия и какво е станало после, Трънда Пиклата не знаеше. Знаеше само, че когато Трънда Патката попитала Оги откъде намерил пари да се прибере, той ѝ казал:

- Ми пуодадох едни каутини...

Та, така за Оги.