Skip to main content

За някои досадни ефекти на безсънието...

Явно съм някакъв дърт и вампирясъл и страдам от безсъние, благодарение на което обикновено се оцъклям между 4 и 5 всяка сутрин. Абсолютно всяка, без значение броя на бирите предишната вечер. Тъпа работа е това безсъние, много, неимоверно, ужасно тъпа работа, казвам ви. Който не го е преживял, той не знае колко вредно може да бъде то, при това не само в медицинския смисъл. В тихите часове между моето събуждане и буденето на хлапето за детска градина, имам време за много празнословно мислолеене. А след вчерашния неофициален Ден на Абсурда,
в който Пеевски все пак се оказа пълноправен депутат, а някакви келемета с качулки съблякоха и прогониха новия треньор на "Левски" от прес-конференцията за представянето му, имаше много материал за ментално предъвкване. 
Първо реших, че фундаменталното решение на сегашната криза е в отговора на въпроса "Колко още милиона му трябват на Цветан Василев, председател на Надзорния съвет на Корпоративна търговска банка АД, за да си прибере домашното прасе и майка му-свинкя и да ни остави на мира?" После обаче се сетих, че тук очевидно изобщо не става дума за пари. Човекът иска власт, над всичко и всички. Иска може би нещо като Корпоративна Република България АД, с него за председател на Надзорния съвет и фигурант като "успелия 33-годишен" шопар за си-и-о. Защо му е това? Нямам идея. Компенсира за къса, мека пишка ли, искрено си вярва, че той самият е истинският Спасител, дето ще "оправи" тая красива страна с неразумен народ ли, просто е поредният обикновен богат социопат ли - нямам представа, а и всъщност не е важно. 
Ако обаче примем, че Цветан Василев е върхът на днешната пирамида на обществото ни (в което изобщо не се съмнявайте, моля), а онези непосредствено под него са негови много лоши подражания, то нека си спомним, че ние сме под тях. Е, какви точно ни прави това нас?
...Кофти работа. 
Много сме зле, както е вече печално известно на всички ни. И сме зле не защото медиите, които НЕ СА на Василев и Пеевски ни пълнят главите с лайна или защото турските сериали по "битивито на културата" ни омагьосват сублиминално, не защото пръскаме милиони по чалга заведения, чалга дрехи, чалга забавления, чалга култура и чалга телевизия, не заради тайния заговор на извънземни рептили, а защото си задаваме грешните въпроси. 
Питаме настойчиво "Кой предложи Пеевски?", "Как да го свържа, бе момче?", "Кой спря Пеевски за шеф на ДАНС?", "Ти млад меринджей ли си?", "А Орешарски холограма ли е или просто кофти анимация?" и т. н. Тези въпроси изобщо не са важни, още повече, че знаем отговорите и знаем, че тези отговори изобщо не допринасят за решението на сегашната всеобща криза. Пак добре, че изобщо задаваме някакви въпроси.
Но какъв тогава е важният въпрос? Според мен, важният въпрос е не кой, не колко, а защо допускаме всичко това. Защо допускаме застаряващ пожарникар-каратист с високо кръвно и алармираща простата, който го е страх от една много дебела жена, да е образец за мъжкар? Защо приемането на дори един закон в България зависи от фашизоиден мошеник с нисък ръст и комплекс за малоценност? Защо един затлъстял мъж на жена си без нито едни спечелени избори е въобще все още политик? Защо едър спекулант на влияние, който не смее да излезе от сараите си без поне десет горили охрана, е все още онбаши на половин милион граждани на България с турски имена?.. А защо никой не се обажда на полицията като види, че в метрото са му задигнали порфейла? Защо когато чуем, че жена е била изнасилена казваме "А може би си го е просела?" Защо намразваме бежанците от Сирия, а плюскаме дюнери от арабите на Попа, много от които междудругото са сирийци (поне едно време бяха)? А защо... Fuck it, стига толкова, мисля, че стана ясно.
Отговорим ли си на тези въпроси може би ще престанем да бъдем предимно вечно недоволни мрънкачи, ниско образовани общи работници, расисти, хомофоби и ксенофоби, завистници, мързеливци, лъжльовци, кръшкачи, а ще сме си нормална нация в нормална страна, в която всеки си живее в своята малка сферичка от лично пространство, прави това, което и както умее, вярва в това, в което сам е избрал да вярва и не пречи на другия да живее по същия начин. А когато се наложи, да се събираме и колкото и да сме различни, заедно да решаваме накъде, колко и с кого... 
Тъпа работа е това безсъние казвам ви, никаква полза от него... И благодаря, че четохте това дотук.

Comments

Popular posts from this blog

Нелепата, но безкрайно поучителна история за едно дилдо, пакостниците Гого, Евгени и Кинчето и Стефан Стамболов

Както често се случва, всичко започна абсолютно случайно, без никакво предварително планиране и без никой от главните герои да подозира какъв неочакван обрат ще придобият нещата. Което не е никакво оправдание за действията им, разбира се, но поне е някакво обяснение как стана тъй, че цялата нация някак успя за няколко дни да се самоизнасили, при това с помощта на едно-единствено дилдо, а на всичкото отгоре и да усети даже известно удоволствие от акта. Но нека започна от начало...

Цялата работа беше, че Гого, ученик от 11д на елитното столично Средно училище по кибернетика, мениджмънт, археология, нумерология и чуждестранни езици (СУКМАНЧЕ) „Свети Великомъченик Кормесий Горносусурлевски“ щеше да има рожден ден. Неговият доста добър приятел Евгени, ученик от 11а на не по-малко елитната столична Полупрофесионална гимназия по знакова хомеопатия (ПОПРОГИЗНАХ) „Света Евпраксия“ искаше да му направи подарък.

Как отидох в ада и се върнах да разкажа за това...

Един мой приятел, да го наречем Стамат, преди няколко години реши да заведе тогавашното си гадже на релаксиращ уикенд в кокетен, луксозен спа-хотел в планината. В уречения петък следобед, двамата яхват колата и се изнасят за два дни секс и сухоежбина във въпросната света обител на романтиката и любовния уют. Пристигат, влизат във фоайето и... спират втрещени!

За кво ревеш, бе?

Мъглив ноемврийски ден, преди точно четвърт век… Гладен съм, недоспал, мърляв като прасе, измръзнал и ужасно кисел. Мотая се в някакъв окоп на 300 м от турската граница, пуша цигари „Арда“ една от друга и броя секундите... Около мене, 1000 други мизерници, всичките облечени в износени въшкарници, модел 1912 г., правят приблизително същото. Скуката, постоянното състояние на полуглад и полусън, недоебието и неизбежното затъпяване, заличават почти всеки помен от надежда, че някой ден отново ще сме хора.