Whiskey, Tango, Foxtrot...

На днешния свят на хората му липсва точно едно, единствено нещо. То е по-висше от любовта, която е заложена генетично и неотменимо в нас и е по-важно от креативноста, защото без него тя е невъзможна.
На днешния свят на хората му липсва любопитство. Някак станаха малко онези, които си задават тормозещи въпроси като "Защо така?", "Какво би станало ако...", "Това пък сега откъде се появи?", "What the fuck?" (с питанка, като истински въпрос обаче, а не като еквивалент на "Бре, да еба!") и т.н.

Може би е нормално, защото днес ако ти се наложи да научиш нещо за нещо, трябва само да помръднеш с пръсти по тъчскрийна и О, чудо!  - нещото за нещо се появява там под формата на няколко десетки/хиляди/милиони линка (плюс две до пет ads by Google). Някой от вас скоро да си е купувал енциклопедия? Каквато и да е енциклопедия? Речник?.. Телефонен указател?.. Не, справочникът за кандидат-гимназисити не се брои. Вие там, господине? Купувал сте? Ма, верно ли? Вие очевидно сте лудит, който не е пипал компютър с интернет.
Всъщност няма нищо лошо в това, че няма вече енциклопедии, речници и справочници щом има интернет и уикипедия.
Но остава нещо, за което няма написани и подредени в азбучен ред статии. Малко съм неясен, така че нека ви разкажа една история:
Хубаво момиче, все още в по-добрата половина на двайсетте, очевидно надарено (в повече от един смисъл), работещо в реномирана компания с офиси из целия свят, с доста добър английски, което си е направило труда да изучи неведомите за мен пътища на компютърното програмиране и създаването на приложения за мобилни телефони и дори си изкарва хляба с това. Приятелко-колежка е на приятел, с когото се виждаме от дъжд на вятър, въпреки че работим на стотина метра един от друг. Чат-пат, когато все пак с него се уговорим за кафе, тя понякога се появява и дори сме разменяли по едно-две изречения. Като оставим настрана тежкия югоизточен акцент (Ми, кво? Дразни ме тва мьеканье и това си е...) момичето си изглежда съвсем ОК и нищо в поведението й, облеклото й, изказа й не подсказва какъв шок ми е приготвила...
Беше малко преди концерта на Р. Уотърс и с другия джентълмен някак естествено се заприказвахме за това. И двамата имаме билети от половин година и чакаме да свърши август, та и ние да видим поне 1/4 от "Пинк Флойд" на сцена. Ахкаме, охкаме, възторгваме се ние, девойката ни слуша, но по някое време усещам, че нещо не й е ясно. Спирам да приказвам и питам:
- Какво?
(няма повече да се опитвам да възпроизвеждам акцента, че да не е досадно...)
- Ама за какво говорите? - пита тя.
- За Роджър Уотърс, бе, за "Стената". Ще идва другата седмица, - отвръщам аз. - Не може да не си чула.
Тя се отпуска леко и казва:
- Ма то джаз някакъв беше, не е за мене.
Ококорвам се.
- Не, бе - Роджър Уотърс? От "Пинк Флойд", нали се сещаш? "Стената". "Тухла в стената"? - пробвам пак аз.
Бланк.
- Е, не може поне "Тухлата..." да не си слушала - продължавам и дори правя плах и хипернеуспешен опит за интерпретация. Пак греда. То аз като запея и предизвиквам косопад и наводнения в Китай, ама все пак...
- Ми, добре де, не се сещам. Аз такова не слушам - казва тя.
Викам си - хубаво, то па не всеки слуша "Пинк Флойд", нормално. Говорим за друго, на девойката й звънва телефона,тя се извинява и изчезва. Когато вече е достатъчно далече, моят човек казва:
- Тя не слуша друго освен чалга.
Естествено, отначало се опитах да оборя приятеля си защото ми се струваше невъзможно такова момиче, с такава професия, бекграунд и прочее да е отявлена чалгарка и то до такава степен, че да не знае какво и/или кои са "Пинк Флойд". Той обаче беше твърд - тя не слуша нищо, ама нищо-нищо друго освен чалга. Нямам основания да не му вярвам, така че спрях да споря и безропотно се оставих на недоумението си.
Преди седмица пак пием кафе с другаря, девойката пак минава.
- Е, чу ли го тоя Роджър Уотърс? - питам я аз.
- А, не. Щом той - сочи тя приятеля ми - го слуша, значи не е за мене.
Така е то. End of story.
Историята e доста тривиална, но пък отново не накара да се замисля за липсата на любопитство сред хората. Ето: девойчето изобщо не си беше направило труда да цъкне тубата и да чуе поне минута Р. Уотърс, въпреки че й се наложи да изтърпи 30  минутен разговор по темата.
Сега, аз наистина смятам компютърджиите, мъже и жени - системни администратори, програмисти, хардуеристи и всякакви други породи - за социопати, но пък поне мисля, че са най-готиния вид социопати в света, за разлика от лекарите, музикантите и журналистите, да речем (списъкът не е изчерпателен). ОК, генерализирам мощно, но това е само защото се опитвам да намеря някакво оправдание на това девойче. В смисъл, аз самият не слушам класическа музика и опера, но знам кои са, примерно, Херберт фон Караян и Монсерат Кабайе, дагое. Познавам много хора, които предпочитат Бионсе и Мадона, но поне са чували за "Пинк Флойд". За мен това е общо взето въпрос на базова обща култура. Особено ако обичаш да слушаш музика, какъвто и да е най-предпочитания ти стил. А да знаеш английски, да работиш като програмист, което неминуемо означава интернет среда и да не отделиш около 30 секунди, за да разбереш какво е "Пинк Флойд" след толкова дуднене, това е... Не знам какво е, знам само, че ми е непонятно, невероятно. Не го разбирам. Даже леко ме вбесява. Колко трябва да си лишен от въображение и любопитство, колко точно трябва да ти е промит и гладък мозъка, за да не знаеш, да не искаш да знаеш, да я караш само на Преслава и Азис? Значи ли това, че и в работата си не се интересуваш от новите неща или там и само там понеже е за пари може да се напнеш да поразровиш, разбереш, проучиш?
Наистина не знам.
Знам обаче, че ако нещо не ми харесва в света около мене, в страната ми, то се дължи до голяма степен на липсата на любопитство. За колко ли народ в България Франция и Германия са само работни места и лесна за лъжене система за социално подпомагане, в краен случай и малко футбол (всички знаят, че френските вина са само за снобарите, нали?). За колко ли хора Америка са само и единствено Щатите и то най-вече Ню Йорк и Лос Анжелис? Колко ли българи мислят, че в Австрия говорят на австрийски, а по нивите щъкат кенгура?
А за колко ли хора това, което пише във вестниците и се казва по телевизията е единствената истина? И всъщност колко трудно е да туриш специално подбрана "истина" в главата на тези хора? И още нещо - колко точно турски сапунки са нужни, за да се превърне болшинството от един народ в програмистки, които слушат чалга?