Мъглив
ноемврийски ден, преди точно четвърт век…
Гладен
съм, недоспал, мърляв като прасе, измръзнал и ужасно кисел. Мотая се в някакъв
окоп на 300 м от турската граница, пуша цигари „Арда“ една от друга и броя
секундите...
Около
мене, 1000 други мизерници, всичките облечени в износени въшкарници модел 1912 г., правят приблизително същото. Скуката, постоянното състояние на
полуглад и полусън, недоебието и неизбежното затъпяване, заличават почти всеки
помен от надежда, че някой ден отново ще сме хора.