-
- Аз май малко ще потичам сега, - рече синче след
40 минути абсолютно безцелно, крайно непохватно и безумно сладко ритане на
омекнала от зимуването футболна топка из двора на близкото училище.
- - Добре, потичай, - съгласявам се аз и мислено
благодаря на несъществуващия бог на детската мисъл за петте минути почивка.
Няма какво – нито краката ме слушат както преди, нито килата ми са подходящи за
догонване на топки, които синче неизменно изпраща в най-неочаквани посоки, но
не и към мен.
Ситен заема стартова поза а ла Том (или
Джери?) и драсва с всичката сила на шестгодишните си крачета по асфалта на
училищния двор. Почти очаквам да се обърне да види дали след него остават черти…
Паля гузна цигара (все пак сме в училище,
нали) и се присещам за едни други времена.