Skip to main content

Flow my tears, the policeman said...

Плачат хората, протестират... 
И протестите срещу проекта за орязването на полицейските привилегии са наистина такъв таргикомичен фарс, че първата ми асоциация е именно заглавието на прекрасното произведение на Филип К. Дик, което безсрамно откраднах...
Фарсът е в много неща - от "дреболии" като естеството на възгласите на протестиращите полицаи, достойни за всяка дегенерирала футболна агитка, до самия факт, че протестът възникна сякаш като доказателство защо изобщо някакви хора са станали полицаи. Джокер: не е от чувство за дълг. 
Комедията... Само ще припомня прес-конференцията на главния секретар на МВР след убийството на афганския мигрант преди седмици и толкоз. Ах, да - още една дума по частта за комедията: гранатомет. Вицовете и ядливите туитове и фейсбук статуси край нямат. Истинската комедия ще е обаче, когато
започнат да протестират прокурорите и съдиите заради орязани привилегии. Ех, как ще се посмея тогава...
Колкото до трагедията, тя се състои в това, че премиерът най-вероятно ще клекне пред полицейските протести и просто ще заповяда на финансовия Си министър да запълни дупката в бюджета по друг начин. 
Защото покрай дюдюканията на полицаите и цялото шоу в центъра на София лесно може да се забрави защо, аджеба, е целият този шум. Заради пари. Заради продънения бюджет. 
Изобщо не се съмнявайте, достатъчно полицаи са напълно наясно защо финансовият министър реши да посегне на привилегиите им. И ако ги попитате и ако те решат да ви отговорят, те ще ви кажат, че е заради повсеместната корупция, която продънва всичко наоколо. Но ако наистина са честни хора, същите полицаи би трябвало да добавят: "Заради корупцията, от която и ние сме активна част." Ето в това е трагедията.
Съжалявам, господа полицаи, 
welcome to the real world. Пардон, вие не го говорите много тоя език: Добре дошли в истинския свят, в който каквото посееш, такова ще жънеш.
Така че, както се полага на всяка трагикомедия, дайте да се посмеем, че и да поплачем. Нали е фарс, все ще свърши някой ден... Виж, ако учителите рекат да се събудят, тогава ще бъде интересно...
__________________
Използваната илюстрация на Wojcieh Suidmak е от корицата на полското издание на книгата на Филип К. Дик. (Thanks, @Plamenj)

Comments

Post a Comment

Popular posts from this blog

Нелепата, но безкрайно поучителна история за едно дилдо, пакостниците Гого, Евгени и Кинчето и Стефан Стамболов

Както често се случва, всичко започна абсолютно случайно, без никакво предварително планиране и без никой от главните герои да подозира какъв неочакван обрат ще придобият нещата. Което не е никакво оправдание за действията им, разбира се, но поне е някакво обяснение как стана тъй, че цялата нация някак успя за няколко дни да се самоизнасили, при това с помощта на едно-единствено дилдо, а на всичкото отгоре и да усети даже известно удоволствие от акта. Но нека започна от начало...

Цялата работа беше, че Гого, ученик от 11д на елитното столично Средно училище по кибернетика, мениджмънт, археология, нумерология и чуждестранни езици (СУКМАНЧЕ) „Свети Великомъченик Кормесий Горносусурлевски“ щеше да има рожден ден. Неговият доста добър приятел Евгени, ученик от 11а на не по-малко елитната столична Полупрофесионална гимназия по знакова хомеопатия (ПОПРОГИЗНАХ) „Света Евпраксия“ искаше да му направи подарък.

Как отидох в ада и се върнах да разкажа за това...

Един мой приятел, да го наречем Стамат, преди няколко години реши да заведе тогавашното си гадже на релаксиращ уикенд в кокетен, луксозен спа-хотел в планината. В уречения петък следобед, двамата яхват колата и се изнасят за два дни секс и сухоежбина във въпросната света обител на романтиката и любовния уют. Пристигат, влизат във фоайето и... спират втрещени!

За кво ревеш, бе?

Мъглив ноемврийски ден, преди точно четвърт век… Гладен съм, недоспал, мърляв като прасе, измръзнал и ужасно кисел. Мотая се в някакъв окоп на 300 м от турската граница, пуша цигари „Арда“ една от друга и броя секундите... Около мене, 1000 други мизерници, всичките облечени в износени въшкарници, модел 1912 г., правят приблизително същото. Скуката, постоянното състояние на полуглад и полусън, недоебието и неизбежното затъпяване, заличават почти всеки помен от надежда, че някой ден отново ще сме хора.