Наблюдение над живота на партенките...

Когато се навиваха партенките...

Имахме навремето в шезеото в Плевен един майор Георгиев, който ни преподаваше дисциплината „Тактика“. Изобщо не мисля, че мога да обясня малоумното съдържание на дисциплината, но ако е важно, есенцията ѝ е налична във всеки боен устав на Българската народна армия от 80-те.

Та, майор Георгиев изобщо не можеше да проумее по волята на какво кошмарно стечение на обстоятелствата някой от нас изобщо се е родил и непрекъснато изразяваше недоумението си с виртуозни псувни, (за които имаше безспорен талант) или чрез различни форми на публично унижение на подопечните му школници и бъдещи запасни офицери.

Никога няма да забравя как майор Георгиев

Пластмаса и лошо време

- Виж ся, те – сирийците, не са мноо умен народ, да ти кажа. Е, как що? Две години работих там, а щом аз съм им работил, а те са ми плащали, няма как да са мноо умни, хехе…

Тъй рече Гришата и надигна шишенцето с вино.

Гришата е от кварталните пияници, с които волю-неволю се сблъсквам всеки ден – кръчмата им е току до моя блок, непрекъснато минавам покрай нея. Една такава – неугледна, от боядисвани милион пъти етернитови плоскости и гофрирана ламарина. Вероятно някога са я направили уж като временен обект в тогавашния нов панелен квартал и така я е заварила демокрацията... Амин...

Всички сме сирийци

© Photo by Borislav Kiprin. Used with permission.

Да ви се оплача и днес, значи. Има някои аспекти на бащинството, които хем обожавам, хем направо ме побъркват. Едно от тях е приспиването на ситната твар. Хем ми е важен този кратък момент на неимоверна близост с най-ценното за мен същество на света, хем нямам търпение да свърши, понеже, нали, денят е дълъг, искаш и ти пет минути за себе си, само пет минути блажена, тиха самота… 

И така както нямам търпение, така и търпеливо изчаквам края на приказката, която му чета, прегръщам го, целувам го и му пожелавам лека нощ… (После пет пъти му казвам да млъква, да затваря очи и да заспива тутакси, щото иначе лошо му се пише, ама това все едно не съм ви го казал, ок? Щото БГ мама това само чакат…)

Та така и снощи. Полуфиналът на Шампионската вече е започнал, а аз прилягам до наследника, придърпал съм една от книжките му…. 

Смелост

Здрасти, момче, ко стаа?...Ше пиеш ли една ракия? Розова е, бе, чудна - аз съм я правил.. Що гонихме сирийците ли, бе? Ми що... Щото то, шубето е голем страх. Ей го – половин село се изсипа да гони три семейства сирийци. Не че са направили нещо лошо, не че са откраднали, не че са набили някого… Ама може и да направят.

Сирийци са, бежанци, цигани, сган, да си вървят! Вън от нашто китно село, че ше стават тупаници. Колко му е да набием 5-6 деца. Ние на нашите не прощаваме и ги умъртвяваме с ритници задето вдигат шум, кво остава за тия дето и да плачат на български не могат. България е за българите… Затуй - смелост требва.

Undisputed

-       

  - Аз май малко ще потичам сега, - рече синче след 40 минути абсолютно безцелно, крайно непохватно и безумно сладко ритане на омекнала от зимуването футболна топка из двора на близкото училище.

-          - Добре, потичай, - съгласявам се аз и мислено благодаря на несъществуващия бог на детската мисъл за петте минути почивка. Няма какво – нито краката ме слушат както преди, нито килата ми са подходящи за догонване на топки, които синче неизменно изпраща в най-неочаквани посоки, но не и към мен.

Ситен заема стартова поза а ла Том (или Джери?) и драсва с всичката сила на шестгодишните си крачета по асфалта на училищния двор. Почти очаквам да се обърне да види дали след него остават черти…

Паля гузна цигара (все пак сме в училище, нали) и се присещам за едни други времена.

Yellow Brick Road...

Има в София една такава, широчка улица, която „пронизва сърцето на града“ и свързва всички центрове на силата – реални и символични. Улицата е видяла и понесла какво ли не. Попила е Господ знае колко тона кръв и сълзи, пролени по най-различни и най-често – напълно незначителни лични и исторически причини. Понесла е тежестта на стотици танкови вериги – кога заради преврат, кога заради парад. Понесла е милиарди стъпки на милиони хора…  Има си улицата име, история  и прочее.  Имаше даже доста кестени покрай нея, ама ги отсякоха. Най-често й викаме на тази улица

„Жълтите павета“. По очевидни причини.

"Здрави са. За осиновяване."

Европейската комисия, след 18 месеца туткане, пусна един доклад за напредъка на България. В доклада - нищо ново, нищо, което да не знаем. Нищо, което да не ни е ясно до болка – не сме мръднали особено от 2011 г., все такава безнадеждно депресираща съдебно-политическо-мафиотска кочина.

Защо изобщо го чакахме тоя доклад? Какво си мислехме, че ще прочетем в този безмерно дипломатично написан, скучен и доста мъгляв на моменти текст? Някаква недостъпна, непознаваема за нас божествена истина, която да ни отвори очите? Заключения,  които не можем да направим и сами след само една разходка по улицата или с едно пускане на новините в 7 (ако случайно сте били в кома през последните години, разбира се)? Или ви става много гот щом можете да кажете: Ей го, бе – и европейците ни разбраха какви сме мизерници, крадци и некадърници.