Бабките, "ония с фотошоЛите в жисиемите" и аз - истинска история

В последните дни нещо не ми се получава да стигна до протеста - все по някакви мои си, дребнобуржоазни, битови причини. 

Така и снощи - прибирам се като примерен чиновник в шест и нещо, надлежно закупил провизиите за поредна среднокласова вечеря от гнусния младостки пазар. Пред входа ме посрещна обичайното сборище лелки, чичковци, баби и внучета, което обичайно се крие в сянката на блока по това време. 

Току до входа, на една пейка седи Бабата-чието-име-все-не-мога-да-запомня, дето май живее на 8-мия етаж. Седи и диша тежко, придърпала тежката торба с покупки плътно между краката си. Вижда ме тя, казваме си здрасти-здрасти, а после тя пита:

Първи национален стокхолмски синдром

Синът ми вчера ме пита, ни в клин, ни в ръкав, какво е стокхолмски синдром. Чул го в някакъв филм. Обясних му, щото съм начетен и знам.

Стокхолмския синдром е онзи псохологически феномен, когато хора, взети за заложници, започват да изпитват симпатия към похитителите си и техните мотиви, че дори понякога и застават на тяхна страна и ги защитават. Нарича се така заради една криза със заложници по време на банков обир в Стокхолм през 1973 г., когато станало така, че заложниците така харесали похитителите си, че само дето не се били с тях срещу полицията. Всеки психолог ще ви каже,

Себичното копеленце проговаря или бунтът на индивидуалистите

Ужасно трудно е след толкова силен текст като този на Райко Байчев във в. Стандарт, който просто ме покърти, да седна и да опиша мислите си без да изпадна в подобен песимизъм.

Споделям много от нещата, които той казва, но за мен просто трябва да има и друго решение.
Да, сравнението между ситуацията, в която се намират протестиращите в София през юни 2013 г. и "Полет над кукувичето гнездо" е толкова силно, толкова болезнено и толкова... Абе, изглежда толкова на място, че чак страх те хваща.
Наистина ли обаче, ние сме лудите?

Виж, кво нещо е историята...

Навремето, когато бях студент в Икономическия, изучвахме предмет "Финанси". Преподаваше ни Стоян Александров. Да, същият - Малката секира.
Имахме си и изпит по финанси и когато датата дойде, аз естествено, изобщо не бях пипвал, знаех нещичко от обща култура и се надявах на нещо като три на релси, с много милост, с каквато обаче г-н Александров изобщо не беше известен, тъкмо напротив.
Е, той беше тогава финансов министър и нямаше много време за нас, пък и ние бяхме неизброима задочна сган - поне 200 човека - и затова бе извикал едва ли не цялата катедра по финанси, от главен асистент нагоре, да му помага с изпитването.

И стана така,

Предмет, цели и задачи...

"Предмет, цели и задачи на..."

Горе-долу така звучеше първият въпрос от конспекта за изпита по 50% от дисциплините в университета навремето и този въпрос беше или кошмар или спасителната сламка за всеки несериозен, разхайтен задочник като мене. 

"Предмет, цели и задачи на протеста #Дансwithme" е и вероятно един от най-задаваните въпроси през последните десетина дни. 

За русалките, Ана Курникова и живите хора...

Има един виц, който ужасно харесвам:

Двама приятели седят в лодка насред морето и ловят риба. По едно време, въдицата на единия трепва, огъва се – нещо голямо е хванал. Върти той макарата по всички правила на въдичарството и накрая двамата с изумление виждат, че е уловил… русалка! Ама истинска русалка – както си требва: от главата до кръста пищна блондинка, от кръста надолу – риба, люспи, опашка… Дръпнал човекът русалката, вдигнал я на ръце, огледал я много внимателно и… я хвърлил обратно в морето.

-          - Защо, бе?  - изненадал се приятелят му.

Хаос, батка...

Хаос, батка...
Като се започнаха едни протести, та цяла наделя. Всеки ден, хиляди, може би десетки хиляди хора в София излизат на жълтите павета. Няма единна организация, няма "изявени лидери", все така няма "обща платформа" с точки, подточки, увод и заключение, никой не скандира съкращения на партии, освен когато ги ругае. Тук-там, медиите си избират по някое "лице на протеста", най-вече по приятелска линия на репортера или на друг негов приятел... Всички викат "Оставка!". Ясно е, че говорят за кабинета. Алтернативи не се предлагат и когото и да попиташ - такива всъщност няма. Но... Оставка! О-став-ка! На пръв поглед - хаос. Жизнерадостен, мирен, спокоен, купонджийски, но все пак хаос. Или?

Всъщност няма какво да се лъжем - тези протести нямат шанс да променят ситуацията, нямат шанс да променят нито мисленето, нито плановете на тези, които се озоваха в парламента и Министерския съвет след последните толкова шашави избори. Пусни си телевизора, чуй какви ги дрънкат и веднага ще ти стане ясно, че те чисто и просто ОТКАЗВАТ да приемат реалността. Или не могат, или не им дават началниците им, все тая...
Хаос, бе.
Протестите, най-вече, няма да накривят капата и на същинските виновници - олигарсите като Цветан Василев, ТИМ, Черепа, Цеко Минев (Бахти името, начи! - каза една позната...), на оня тюфлек с карнобатския винпром, на другите тюфлеци от Пещера, на Ковачки и прочее... А те са всъщност хората пред чиито офиси трябва да стърчим като ония пичове и дами в Истанбул, не пред централата на БСП, ДПС, ГЕРБ или на оня шизоид, нашият малък Адолф. Те са хората, които редят костюмарите по банките в парламента, които ги местят напред-назад, дават им парички и инструкции и им слагат думички в устенцата. Нали не си мислите, че Делян Пеевски е нещо повече от свръхдебелшка възглавничка за банкерския гъз на Цветан Василев?
Хаос, батка...
Е? Какво правим тогава? Да си обираме крушите и да ходим някъде, където тия лайна поне не миришат толкова силно? Може. На мен ми е малко късно може би, ама за вас не е. Да стоим тук и просто да си траем? Може и това. Правим го толкова години, така или иначе, знаем как. Никой копче не може да ви каже каквото и от двете да изберете - всеки има право на pursuit of happiness, точка.
Има и един трети вариант - всяка вечер да излизаме на площада. Да бъдем този колективен организъм, в който се превръщаме за по няколко часа и който така бърка в здравето на няколкостотин костюмари с имунитети. И да се надяваме, че с всеки ден протест, с всяка щура хрумка за плакат, с всяка крачка по жълтите павета се приближаваме към мига, в който ще припознаем новите си лидери, сами ще се превърнем в новите си лидери. Мигът, в който ще се появят хората, които ще поемат отговорността и ще се заемат с истинската работа, та поне за няколко години ние останалите да правим това, което всъщност искаме и можем да правим.
А после пак да излезем на площада ако се налага и ако тези, новите, отново забравят откъде са тръгнали.
Хаос, батка - първичен и съзидателен.