Аз, мазохистът или "за" и "против" тютюнопушенето на обществени места.

Значи, много мразя някой да ми се разхожда из входа на блока със запалена цигара или да ми се качи с димящ фас в асансьора. Адски ме дразни. Бездруго входът вечно смърди на нещо. Да бе, како - що да не спретнеш една яка запръжка в 8 сутринта?. И винаги познавам кога съседът от седмия, дето закусва шкембе, се е возил в асансьора преди мене ("Турнеш две скиуидки на закуска и нема гуип, нема сопоуи.").
Така е като живееш в 16-етажен блок, със стотина апартамента само в нашия вход. Среднокласовата ми съвест на умерен интелектуалец ужасно негодува срещу пушенето вътре във входа и точно поради тази причина снощи седнах да си допуша цигарата на една от пейките пред блока.
Сега, да сме наясно:
аз явно съм някакъв неосъзнат мазохист, защото часът е няма и седем вечерта, времето е прекрасно, до сапунката има още час и нещо и обичайната представителна извадка входни активисти вече е окупирала останалите 3-4 пейки на късата алейка към входа. Самият факт, че пейката е свободна е чудо само по себе си - в такива благи делнични вечери като тази, на алеята гъмжи от народ. Идва и Бабата-чието-име-все-не-мога-да-запомня. Пак е ходила до "пекадилито" и осведомява всички, че "тея пак са дигнали оливията" или нещо от сорта. В отговор получава съчувствието на тълпата и място на "пейката с облегалка". Това е нещо като президиума на входния парламент, понеже другите пейки нямат облегалки и на тях седят "по-младите". Децата стоят прави, явно не им се полага пейка.

Президиумът

Та, седя аз, пуша си и кимам възпитано наоколо. Те уж не ми обръщат много внимание, но си ме дебнат незлобливо. Минават още комшии, но никой не сяда до мен - усещам, че чакат да си допуша цигарата и да се махна. Устройва ме - и аз това чакам.
Понеже не искам да си говоря с тях, вадя телефона и се зазяпвам в туитъра, но Жоро от осмия етаж застава пред мене да ме пита дали и той да си вземе айфон. Жоро не знае езици и е електротехник. Казвам му да си вземе и му обяснявам колко може да струва със и без договор с оператор. Жоро май все пак ще си вземе нокия.
В този момент, минава съседка и се оплаква, че в метрото било ад, смрад и кадаиф.
- Пак ли затвориха Орлов мост? - пита касиерката на входа. Не че й е важно - след още час моабет се качва у тях си.
- Oще не, - отвръща новодошлата. - Май вървеше транспорта преди малко.
- Ама още ли протестират? Ей, ненаиграха се тия, - казва домоуправителката и аз наострям уши - след оная случка с фотошола направо подскачам, когато чуя комшия дори бегло да споменава протестите.

Обаче народът минава на по-съществени теми: ще ми поливаш ли цветята докато сме на морето/вилата/село, този или онзи пак не е платил "за входа", наеметелите на Недеви какви били...
Понеже идея си нямам кои са Недеви и понеже си плащам "за входа" като поп, се наканвам да си ходя, но в този момент пристига Каката-с-двете-болонки от третия етаж. Тя не може да говори по-тихо от 150 децибела, вероятно заради вресливите си кучета. Поздравява елита, мята ми озадачен поглед, все пак ми кима и прогърмява:

- Тия, моите, младите от офиса днеска са на протеста. Викам им: "Паткиии, оставки ли ше искате, бе?. А после какво? Пак Бойко или пак бесепето." Не става така.

Вече целият съм слух и паля нова цигара - шоуто започва... И свършва. 

- Ще видиш как всичките тея дето са по площадите после ше искат да се пишат активни борци, - казва Бабата-чието-име-все-не-мога-да-запомня. Усещам, че в думите й се крие някаква история, някаква драма. Може някога, някой от родата да не е успял да се "запише" активен борец. Тя самата е твърде млада, за да е елиджибъл.  

- Аз па новини не гледам вече, щото само се ядосвам, - казва Жоро, но май само аз го чувам.
- Писна ми и от избори, и от партии, и от държавни сигурности и от всичко ми писна! - заключава домоуправителката и темата отново се променя: кой къде и как (не) си изхвърля боклука. И шоуто свършва....
И на мен ми писва да ги слушам. Понеже наблизо няма кошче, гася цигарата в плочника и сръчно я изстрелвам под старата лада на Жоро, която гние на улицата от десет години. На никого не му прави впечатление.

Докато пътувам с асансьора (на четвъртия етаж някой ще вечеря пълнени чушки) си мисля как ей тия хорица, с които живея врата до врата, изобщо, ама изобщо не ги интересува нашите протести. Те не гледат новини, не четат вестници, в интернет търсят съвсем други неща, а ФБ е за задявка спротивоположния пол, в най-добрия случай. За простестите научват от очевидци в метрото или на пазара. За тях #ДАНСwithme е далечно събитие, в което участват някакви други хора по някакви неясни причини, може би имащи нещо общо с мързел, скука, младежки псевдобунт и гол мерак да се вдига гюрултия.
Те не знаят за стената пред германското посолство, за Жельовците и техните изпълнения, за значките #ДАНСwithme на Мишо, за музиката на Каракушева, за асамблеите на Орлов мост и за нервите на Нервната акула. Те никога няма да научат за тях и дори да научат няма да разберат. И знаете ли какво? Не са длъжни нито да знаят, нито да разбират.

Дон Мигел прибира парсата...

А това значи, че след 35 дни протести май е време да променим начина, по който го правим. Време е да намерим такава форма, такива средства и такова място за протест, че не правителство и парламент, а точно тия, моите комшии да чуят за това, да проумеят, да решат дали да се присъединят или не. Може би е време, тези от нас, които могат, примерно да спретнат по една листовка, да я принтнат 20-30 пъти и да я пуснат по пощенските кутии на комшиите си. Нищо, че са дърти комуняги, сити реститути, наркоманизирани лекета, тъпи преселяци от прованса, смрадливи бачкатори. Може би е време да заговорим същите неща, които всяка вечер си говорим, на езика на останалите, чийто глас тежи точно толкова колкото нашия? Може би да се субираме едни и същи хора на едни и сущи жълти павета някак няма тежест пред останалите? Да обсъдим това, а?