Апокалипсис в центъра на Вселената

- Де го Ушко? – пита ужасът на еволюцията Методи, пуска сгънатата си плажна кърпа на пясъка и се тръшва морно до мене. Надигам глава от хавлията и едва открехвам клепачи.

- Е го там – отвръща му ужасът на еволюцията Генади, легнал на своята кърпа от другата ми страна. – Довлече се по некое време и се просна като парцал.

Методи започва да врътка глава в произволни посоки, защото Генади толкова го мързи,че дори не вдига ръка да посочи. Най-сетне локализира купчината кокали, опаковани в мръсна тениска и още по-мръсни рязани дънки, с огромна, остригана глава в единия край и стърчащи от нея под прав ъгъл спрямо черепа уши. Методи зяпа Ушко няколко секунди, посочва го с брадичка и казва:

- Краят на човешката цивилизация. Близо е и изглежда горе-долу така. Или поне така съм си го представял винаги – казва Методи и млъква за малко. – Но кат се замислиш, за Ушко в момента... Лежи си там безпаметно, нищо не усеща, а междувременно светът се върти около него. Кат нищо Ушко може да е самият център на Вселената, а нито той, нито ние да знаем за това. И тая вселена може да изчезне в нов голям взрив в следващата секунда, а ние и това няма да разберем. Най-вече той…Колко ли тъжно би било това.

  Ушко се оригва насън и пръдва толкова мощно, че клечавото му тяло почти се повдига от пясъка, но продължава да спи. Анемичен плажен ветрец лениво побутва към нас тежкия аромат на апокалипсиса.

- Мда – продължава Методи, сбърчил нос. – Грозен, смрадлив и недостоен край ни чака, на пъпа на скапаната Вселената.
Понечвам да се засмея, но жегата е такава и аз така съм се потънал в собствения си пост-алкохолен ад, че дори не успявам да отворя уста. Затова само отпускам глава обратно върху хавлията и отново затварям очи…

- Пламенье! Пламенье! Излизай от водата, Пламенье! Излизай веднага! Вед-на-га!– разнася се свръхзвуковият фалцет на лелката от чадъра на десет метра от нас.

- И що не сме на нашия плаж днеска? – пита Методи.

Генади се размърдва на хавлията си.

- Щото некакви големци щели да ходят там. Куки имаше на пътеката заранта, върнаха ни.

Методи поглежда към скалите, зад които е „нашият“ плаж – тясна ивица едър миден пясък между ръбести кафяви скали, на която обичахме да ходим и да се шматкаме голи без да разни другари и другарки да ни пищят – и клати недоволно глава.

- Ама и немците, и чехите ли върнаха? – пита. Хъмкаме утвърдително. – Ти да видиш. Какво толкова са му харесали на нашто плажче, че баш на него са се набацали…

- Пламенье! Пламенье! Излизай, бе, говедо просто!

-  Тоя ще изгори така там – казва Методи и аз и Генади с нежелание вдигаме в синхрон глави и поглеждаме към Ушко. Честно казано, ако зависи от мен, бих оставил Ушко да се препече на филийка, но човещината надделява и заедно с Методи ставаме и нахлузваме джапанките. Пясъкът е толкова горещ, че го усещам като на босо през единия сантиметър гума. Няколкото метра до тялото на Ушко ми се струват километри. Криво-ляво разпъваме кърпата на Методи върху Ушко.

- Мисля, че сме ужасно закъснели, ама нейсе, пак е нещо. Копелето ще спи на закачалката тая вечер – казва Методи и грижливо прибира отметнатата встрани ръка на Ушко под кърпата. – И това ще е поредният пропилян урок на съдбата, който клетият Ушко така и няма да разбере. Да ходим за по биричка, а?

Поглеждам към бира-скарата, сгушена в рехавата тополова горичка до плажа. До там са около един милион светлинни години път, но усещам, че гърлото ми е пресъхнало на шкурка и затова само кимам отчаяно.

- Да, земете и за мене – чувам гласа на Генади зад себе си и кимам без да се обръщам.

С Методи крачим в неописуема траектория през цялата лудница от нажежен пясък, хавлии, топки, лопатки, гребла, кофички, дюшеци и полуопечени трупове на летовници и безбройната им челяд.

- Струва ми се, че ще е голяма ирония на съдбата, ако точно Ушко се окаже център на Вселената – казва ми Методи докато прескача някаква хавлия на големи маргаритки. – Човек би очаквал център на каквото и да е било да е някак… Някак… По-кръгъл, примерно?

Поглеждам косо към Методи.

- Какво, бе? Какво ме гледаш?  - сопва ми се той и заедно учудващо ловко се навеждаме, за да избегнем нечие несръчно подхвърлено фризби. - Сферата е идеална форма, съвършена, също като кръга. Казал го е древногръцкия философ… Оф, не знам кой го беше казал. Но, да - всеки човек, дори несъзнателно, непрекъснато се стреми към някаква симетрия, към определен ред, към равновесие, а кое е по-симетрично от сферата?– продължава Методи и аз се замислям как да му забия един право в центъра на крайно несиметричната физиономия, белким най-сетне млъкне.

- Разбира се, ние знаем толкова малко за Вселената, че можем само да гадаем къде се намира нейният център и как изглежда. От друга страна обаче, след като знаем толкова малко, това дето Ушко е центърът на Вселената, може да си е напълно вярно и никой не може да докаже обратното.

- Пламенье! Пламенье! Излизай, бе! Ела ту-ка! Пламенье, бе, ти чуеш ли?! – чуваме някъде зад нас.

Най-накрая се довличаме до бира-скарата и заставаме на края на километричната опашка от задници, цици и шкембета, закачени на тела в различна степен на розовост, кафявост и олющеност на кожата. Всички от опашката искаме само едно – някак да стигнем до заветното прозорче на предната фасада на заведението и да поръчаме на киселия продавач каквото там искаме да поръчаме. Изборът не е сложен – кебапчета или кюфтета, в които може би даже има месо, бира и швепс (най-често „жълт“, понякога и „бял“, в добрите дни). Народът не си играе – поръчва на едро, кой по десет кебапчета и десет кюфтета, кой по повече, защото иначе рискуват „да свършат“. Киселякът отмерва символично изпечените топки кайма с една метална шипка и им ги връчва в кесии от груба, кафява хартия. (Такава кесия се носи много внимателно, защото нищо чудно да се разпадне от лойта и влагата на кебапчетата докато стигнеш до чадъра си. Затова слагаш едната ръка отдолу, под кесията, и не мрънкаш, че пари, ако искаш да ядеш мръвката без пясък.) И понеже народът поръчва на едро, а скарата е само една, често се налага народът да чака поредната порция грубо оформена кайма да се изпече. Чака и тихичко псува. Но аз не искам кебапчета сега. Искам бира…

- Ти какво би искал да правиш в мига, в който настъпи края на света? – не се спира Методи. Рязко се извръщам към него и го поглеждам право в кръвясалите очи. – Искам да кажа, представи си, че можеш да разкажеш после какво си правил по това време… Защо ме гледаш така? Няма ли да е доста тъпо, ако кажеш „Ми, с Методи бехме за бира баш тогава“, а? не щеш ли да кажеш нещо като „Точно доказах теоремата на Ферма и сложих последната точка на страницата и светът свърши“?

Изсумтявам нещо нечленоразделно, защото аз и математиката сме много на „вие“ и аналогията му е безумна и поклащам глава и Методи, естествено, ме разбира съвсем погрешно.

- Нали го знаеш онова за Иван Вазов дето умрял докато лашкал някаква мома? – казва Методи.- Разправят,че минало бая време първо докато момата схване какво става, после докато някой дойде да вдигне дядя ти Вазов от нея, че бил бая натежал на старини, а накрая докато го отклинят от момата, че с тоя ригор мортис…

Виждам как лелката на опашката зад нас започва яко да почервенява по обелените рамене и май започва да се замисля дали наистина толкова ѝ се ядат кебапчета. Няма избор жената, слуша ни. Тоест, слуша Методи.

- Та, сигурен съм, че Вазов би предпочел да го намерят как е умрял седнал зад бюрото му, с голямо гъше перо в ръката, с някакви много мъдри последни слова написани на белия лист, ама на – няма гъше перо – има пичи косми, няма бял лист – има бели кълки около дъртия му гъз, няма мъдри мисли, а само един оцъклен поглед и клюмнали мустаци…

Вдигам ръка да спра Методи, но в този момент чуваме в далечината: 

 - Пламенье! Пламенье! Излизай вечи, бе Пламенье! Сига!

Заклевам се, това е най-пронизителният фалцет на света.

- На опашката ли сте? - чувам до себе си.

Вдигам поглед и виждам някакъв плешив, объл чичак да сочи с късото си пръстче към бира-скарата. Шкембето му виси така, че скрива изцяло миниатюрните му бански. Прилича на престаряло, перверзно купидонче от ренесансова картина.

- Не, другарю, стърчим си тука на слънцето, ей така, за удоволствие и разтуха, запълваме битието си, докато тренираме съзнанието – отвръща вместо мен Методи. Чичакът се ококорва, чак забравя да си свали пръстчето. – Разбира се, че сме на опашката – смилява се Методи и чичакът най-сетне се сепва и сваля ръката си. Поглежда назад към края на опашката – зад нас вече има поне петнайсет човека. После завърта плешива глава към началото – още десетина човека или нещо такова.

- Аз само ще питам нещо – доверява ни той и се отправя уж небрежно напред покрай строените тела. Чувам как зад гърба ми започва да се надига хорово мърморене. Никоя опашка не обича някой „само да пита нещо“.

- Ти къде, бе, твойта мама! – разнася се недоволен вик и пак вдигам очи. Някакъв доста мургав, плещест летовник в черни бански гащета е хванал чичака над лакътя. Пръстите му така силно стискат и така са потънали в меката розова плът, че почти не се виждат сред гънките кожа и мазнина. - Ма нема нищо да питаш, бе! Цел час чекам тука за една тройка и бира, нема нищо да питаш!

- Ама, аз… - опитва се пак чичакът, но мургавелкото е непреклонен:

- Оди си там накрая! Че ти доде реда, че си питаш що щеш!

Хората на опашката пред мен са видимо развълнувани, а тези зад мен излизат встрани, за да виждат по-добре. Опашката отзад се огъва и закръгля, докато хората търсят удобната гледна точка, но всеки зорко следи реда си. Очевидно дори киселякът вътре в бира-скарата е усетил напрежението, защото изскача от задната врата, врязва се през опашката, хуква към двамата спорещи и надава зов:

- Другарю Карабашев! Другарю Карабашев!

Чичакът и мургавелкото едновременно се обръщат към киселяка, който забива пети пред тях и хваща ръката на мургавия.

- Веднага пуснете другаря Карабашев!

Мургавелкото пуска.

- Другарю Карабашев, заповядайте - казва киселякът и повежда чичака към прозорчето на бира-скарата, като мята мръсни погледи към мургавия. Чичакът сега крачи някак много по-уверено, брадичката му щръкнала нагоре измежду пластовете гуша. Изобщо не поглежда към останалите от опашката, която се разделя да минат. Когато застават с гръб към мен с ужас забелязвам, че дупето на банските на чичака се е навряло цялото между сочните, бледи бузи на задника му.

Киселякът се навежда през прозорчето и виква:

- Ванче, виж какво ще обича другарят Карабашев.

Другарят Карабашев очевидно ще обича кюфтета и бира, които незабавно биват осигурени. Другарят Карабашев си тръгва тържествено, понесъл пред себе си торбата с кюфтета, без да поглежда към клетниците от опашката. Киселякът кой знае защо маха след другаря Карабашев, който изобщо не го забелязва.

Опашката възстановява предишния си вид и продължаваме да чакаме…

- А може пък другарят Карабашев да е центърът на Вселената и от него да започне новият Голям взрив – отново започва Методи, загледан в месестия гръб и увисналите задни бузи на въпросния другар. – Ето, дори на форма е подходящ, доста по-симетричен от наш Ушко, види ми се...

Наистина ще го прасна по муцуната след малко. Ако не ме изпревари лелката зад мен.

Когато идва нашият ред с Методи, надничам през прозорчето. В огромната мивка от неръждаема стомана до тезгяха, удавени наполовина в хладка вода, се мъдрят бутилки бира и швепс, а около тях по водата се носят отлепени етикети от безалкохолно. В дъното на бира-скарата виждам голям хладилник със стъклена витрина, който стои празен, с преметнат отгоре кабел. Грабваме шест топли бири, отваряме ги с завързаната на дебел канап отварачка до прозорчето и потегляме обратно. Стараем се да не разлеем нищо от отворените бутилки. 

 - Пламенье! Пламенье! Ох, излизай, най-сетни, бе, диванье! – бодро ни посреща фалцетът на лелката, когато стигаме обратно до хавлиите. По пътя съм изпил едната си бира и съм доста по-добре. Нищо не помага при болящо от суша гърло така, както хладкото пиво.

Методи сяда на ъгъла на хавлията на Генади, който забележително живва, когато чува подрънкването на бутилките.

- Тю, зелените бутилки на мен оставихте, а? - жалва се Генади, но надига едната и я изпива до половината на един дъх. - Пикоч - казва той, а после поема дълбоко дъх и кресва:

- Всичко е пикоч и посир!

Глъчката около нас позамлъква за миг, но после пак набира децибели.

Методи също не е впечатлен.

- Не всичко е такова, но доста - казва той и поглежда към тленните останки на Ушко. - Той изобщо жив ли е? Може и да е умрял вече и изобщо да знаем за това, така както сме го покрили.

- Хич даже не е умрял, - казва Генади. - До преди малко пърдеше и псуваше насън.

Чукваме бутилки в чест на все още неумрелия Ушко и се заглеждаме към морето.

- Ама кат се замислиш... - започва Методи, но двамата с Генади му изръмжаваме и той млъква. За цели пет секунди. - Не бе, пичове, то си точно като котката на Шрьодингер - хем е жив, хем е умрял под тая кърпа. Ушкото на Шрьодингер. Едновременно в две състояния поради липсата на наблюдател.

- Мче иди го виж жив ли е, като ти е зор - подканя го Генади, но Методи не помръдва, само гледа към Ушко.

- Нека си лежи - казва. - Все някога ще вдигнем кърпата или той ще стане сам и край на мистерията. Дотогава обаче можем само да предполагаме, че...

Опитвам се се изключа от брътвежите му. Замислям се миналата вечер и за това колко малко всъщност си спомням от нея и за това, че това май ми е четвърта или пета поредна нощ, от която почти нищо не помня и колко е тъпо това от моя страна и как това не е никак гот, особено ако светът и изобщо Вселената вземат та свършат точно сега, а аз... Проклет да си, Методи!

- Пламенье! Айди бе, Пламенье! Излез от тая вода! Плам...

Богинята на фалцета изведнъж замлъква, защото пред нас внезапно изригва малко торнадо, съставено от пясък, плажна кърпа и един много клечав младеж с ужасно щръкнали уши, който се върти на място, бори се с кърпата и надава нечовешки писъци. Никой от нас не понечва да му помогне, разбира се, а околните само гледат със зяпнали усти. Най-накрая Ушко някак успява да се освободи от кърпата, мята я върху пясъка и започва яростно да я тъпче с крака.

-  Мамка ти, мамка ти, мамка ти! - изкрещява той, зарязва кърпата и хуква към морето.

Методи, Генади и аз надигаме бутилките с бира и се споглеждаме. Кимаме си разбиращо, като учени провели важен експеримент, който само е доказал това, което отдавна знаем. Междувременно, Ушко се врязва като торпедо в туристическата гмеж, която плътно е запълнила плитчините до брега и се бухва във водата с грацията на захвърлен във вир бетонен кол за ограда. След миг се показва отново на повърхността, изправя се и започва да снове между хлапетиите, запълнили тази част на континенталния шелф. Виждаме го как ги подръпва едно по едно и нещо им говори. Изведнъж хваща едно от хлапетата, стисва му ухото и започва да го дърпа към брега. Хлапето е толкова шашардисано, че дори не се сеща да нададе вой, а Ушко го влачи напряко през пясък, хавлии, шахове, несесърдичовечета, лопатки и гребла, вестници „Народен спорт“, пластмасови кутии за храна и пояси с формата на патета. Най-накрая довлачва детето до чадъра на Богинята, засилва го към нея и изревава по най-кошмарен начин:

- Пламеньееееееее, диваненцееееее, излез от тая вода най-сетне, бе, Пламеньееееееее!

След което грабва бутилката на Методи, изпива я на екс и се пръждосва от плажа.

Няколко часа по-късно, докато ние се въргаляхме на рехавата тревичка пред бунгалото, а Ушко пак повръщаше в тоалетната, Методи отбеляза:

- Ако таз жена не се беше развикала по детето, Ушко щеше да проспи момента.

- Какъв момент? – попита Генади.

- Не знам – отвърна Методи. – Нали си говорехме одеве, че Ушко може да проспи края на света така и тъй и да не разбере, че се е случил. Или това, че е център на Вселената, или... А бе, ей, вие знаете ли, че може точно той да е предотвратил края на света като извади онова тъпо копеленце от водата, а? А?

Мисля, че и двамата с Генади го улучихме, като метнахме бутилките.

Изобщо, беше хубав ден. Виж, нощта не я помня много добре...