Skip to main content

Не яж жълтия сняг или деня, който мразя най-много от всички



Има дни в годината, които са свързани с изблици на специфична масова психоза. Такива например са Коледа, Великден, 1-ви март, Гергьовден, Свети Валентин (Не, нямам имен ден тогава!), че дори и 8-ми март (изобщо не ми обяснявайте как „не празнувате комунистически празници“).
Но има и още един ден, който се отличава с особена острота на обществената шизофрения, поради което го ненавиждам по един различен и крайно ирационален начин, Вероятно защото, за разлика от всички останали, той не е фиксиран към определена дата. Можеш само да предполагаш кога ще настъпи, но не и да го заковеш към конкретно число от конкретен месец.
Този ден с нарича Денят на първия сняг. Сигурно най-гадният, най-тъпият, най-отвратителният ден в годината! Колкото и да се готвиш, колкото и да се настройваш психически, колкото и да се опитваш, този ден настъпва внезапно, неумолимо, брутално. Всяка една година. Без изключение. Без прошка.
Ще кажете, че няма какво: За този климатичен пояс, за тази географска ширина, няма нищо по-нормално от това три-четири месеца от годината да вали сняг, да понатрупа даже, да се позадържи. Наклон на земната ос, орбита на Земята около Слънцето, сезони, тинтири и други минтири. Ще кажете, че ако няма сняг това хич не е добре за природата ни, за посевите, за водоизточниците. Прави сте. Но аз пък ще ви кажа: Изобщо не ме интересува! Мене ако питате, щом е толкова нужен, да си вали в планините, от които извират реките. Не обичам да ми е студено. Не мога да проумея кой нормален човек би обичал студа. Сняг има когато е студено. Ерго – не обичам снега. Това може да звучи като да е мой личен проблем, ама не е.
Само си представете… Истеричавите крясъци на детето рано сутрин „Мамо, тате – елате да видите! Сняг!“. Да, миличък, станал съм преди тебе, видял съм го и не – изобщо не споделям наивната ти радост, но да си ми жив и здрав. Тихо се сипе първия сняг, галено щипе бузките пак…Bullshit! Живеем в града, а тук сняг означава кал и киша, но ти, малък мой ухилен дивако, това ще го разбереш след още някоя и друга година, благословен да си. Което ме подсеща обаче за друга стара песен: снегът пак ни изненада. Я да видим какво прави чичо ти Гошо/Пешо/Киро/Спас - домоуправителят? О, залепва на вратата на входа списъка с реда за чистене на снега. Дано не е наш ред, че хал хабер си нямам откъде да взема снегорин. Ами онази леля, дето ти е по-скоро кака, Анелия ли, Силвия ли, Емануела ли от третия етаж? Чисти минито от сняг с малката си сладка метличка, обута в малките си сладки ботушки на леопардови шарки и облечена в малкото си сладко палтенце в същия десен. Ми, така ще е  - има си мини, чисти си го каката. Слава богу, че е мини, а не мерцедеса на оня чичко дето чат-пат й идва на гости. Е, в тая влага прясно изправената ѝ коса няма да изкара много, но дано не си счупи нокът. Да ѝ пожелаем успех... 
Я да пуснем сутрешния блок… Ето, умряла от студ репортерка се е качила в кабината на снегорин. Нищо, че снегът е пет сантиметра на ветровитите места, чуй я само как докладва обстановката сякаш е в окото на ураган. Драма си е, няма какво. Какво казва ли? Същото каквото и миналата, и по-миналата година – фирмите за почистване се фокусират най-вече на улиците, по които върви масовият градски транспорт, кметицата тръгва на инспекция и строго ще санкционира ако не е почистено. Не, миличък, нашата улица никой няма да я чисти, освен ако ние не се заемем, а ние няма да се заемем, щото яко ще се преебем… Оп, не я казвай тази дума пред майка ти, че ше си имам едни малки, сладки неприятностички…  
Такаааа, качихме се в колата… Да, детето ми, това е гумаджийница, тук сменят гуми. Аха, трябва да се кара със зимни гуми през зимата - я виж каква опашка се е извила. То си е висша математика да сметнеш, че някъде в края на октомври не е зле да преобуеш стария таралясник. И пак добре, че половин град поне сега се е сетил да си сменя гумите, защото ето този кретен в голфа пред нас не е и татко ти трябва да внимава тройно, за да не би да се сближим най-неочаквано. Я, то не бил само той - виж ги само как се пързалят в кишата. Веселба… Да бе, кметицата ти виновна, че те мързи да сменяш гуми „баш днеска“ и сега колата ти гушка тоя стълб.
А я си представи, татиното, че не бяхме с колата, а с градския транспорт. Умирам си да зъзна по спирки и да чакам с часове возилото, дето трябва да мине по приоритетно почистените за него улици, а преминаващите по същите тия улици коли весело ме пръскат със смес от сол, луга и господ знае още какви химикали… Да, миличък, онази купчина там до спирката е мръсен сняг, ще я гледаш до април. Което ми напомня: моля ти се, като излезете навън днес в детската градина, не яж жълтия сняг. Не питай защо, просто не го яж...
Сега, ти детето ми, отиваш на детска градина да пееш за „Шаро е още малко кутре“, а аз отивам да слушам колегата, който търка доволно ръце и обяснява как още довечера щял да точи ските и да маже с ваксата, че тоя уикенд „ще сполети Банско“. Всички знаем, че най-много да сполети някоя механа, ма нейсе – нека се радва младежът. Надявам се само да не го каже повече от двеста пъти, защото е от ненормалниците, които непрекъснато обясняват как смисълът на живота е да плащаш неприлични суми само и само да обуеш някакви смешни, грамадни и неставащи за нищо друго обувки, да стъпиш на една или две крайно неудобни дъски и да се юрнеш като невидел по баирите…
Изобщо, идилия… А то е просто сняг.  Народът ни обитава тия земи от повече от 1300 години. Климатът е приблизително един и същи откакто хан Аспарух е смъкнал схванатия си гъз от коня и си рекъл, че му е писнало донемайкъде да се лангърка по седла и всяка вечер да опъва юрти на ново място и затова - тука ще бъде България и тва е, ебал съм го и преселението на народите. Защо тогава първият сняг трябва да е такъв катаклизъм, нямам идея...

Comments

  1. Много hate..Всяко нещо има и готина страна, зависи как гледаш на нещата :)

    ReplyDelete
  2. Мега доброто настроение за добро утро :D евала!

    ReplyDelete
  3. Да, да, одобрявам! Харесва ми реда на мислене. Кийп ит гоинг!

    ReplyDelete
  4. А така! Никакви лиги за хубавата страна на шибания градски сняг. Много си мил къмто детенцето. То верно, горкото, още не знае, че това са едни лигави мантри, ако не живееш в самотна къща с огнище в подножието на планината. Ама па тогава не е нищо друго извън яко допълнително бачкане - рий, цепи, зъзни...

    ReplyDelete
  5. "мамо, виж, сняг, сняяяяяг!!!" ми е адски познато ;)))

    ReplyDelete
  6. тия с кантовете са ми любими...:)
    Сипѝ си едно вино и наздраве, може и по-зле :)

    ReplyDelete
  7. Красиво и цветущо с подобаващо типична омраза казано. Статийката ви ми хареса! Но дефакто понеже съм селянин от младост не споделям вашата радост! Обичам студа и не понасям особенно жегата може би защото съм от София! Радвам се на снега защото скрива фасовете на културните хора и пликчетата с боклук хвърлени през прозорците на новите кооперации с подземни гаражи който са празни за сметка на колите отвън! Благодаря ви за откровението списано тук!

    ReplyDelete
  8. Толкова пък да съм съгласен...

    ReplyDelete

Post a Comment

Popular posts from this blog

Нелепата, но безкрайно поучителна история за едно дилдо, пакостниците Гого, Евгени и Кинчето и Стефан Стамболов

Както често се случва, всичко започна абсолютно случайно, без никакво предварително планиране и без никой от главните герои да подозира какъв неочакван обрат ще придобият нещата. Което не е никакво оправдание за действията им, разбира се, но поне е някакво обяснение как стана тъй, че цялата нация някак успя за няколко дни да се самоизнасили, при това с помощта на едно-единствено дилдо, а на всичкото отгоре и да усети даже известно удоволствие от акта. Но нека започна от начало...

Цялата работа беше, че Гого, ученик от 11д на елитното столично Средно училище по кибернетика, мениджмънт, археология, нумерология и чуждестранни езици (СУКМАНЧЕ) „Свети Великомъченик Кормесий Горносусурлевски“ щеше да има рожден ден. Неговият доста добър приятел Евгени, ученик от 11а на не по-малко елитната столична Полупрофесионална гимназия по знакова хомеопатия (ПОПРОГИЗНАХ) „Света Евпраксия“ искаше да му направи подарък.

Как отидох в ада и се върнах да разкажа за това...

Един мой приятел, да го наречем Стамат, преди няколко години реши да заведе тогавашното си гадже на релаксиращ уикенд в кокетен, луксозен спа-хотел в планината. В уречения петък следобед, двамата яхват колата и се изнасят за два дни секс и сухоежбина във въпросната света обител на романтиката и любовния уют. Пристигат, влизат във фоайето и... спират втрещени!

За кво ревеш, бе?

Мъглив ноемврийски ден, преди точно четвърт век… Гладен съм, недоспал, мърляв като прасе, измръзнал и ужасно кисел. Мотая се в някакъв окоп на 300 м от турската граница, пуша цигари „Арда“ една от друга и броя секундите... Около мене, 1000 други мизерници, всичките облечени в износени въшкарници, модел 1912 г., правят приблизително същото. Скуката, постоянното състояние на полуглад и полусън, недоебието и неизбежното затъпяване, заличават почти всеки помен от надежда, че някой ден отново ще сме хора.