Българският избирател - най-добрият избирател в света!

А ти за кого ще гласуваш?

Не, не - не ми казвай. Честно казано, изобщо не ме интересува, а и ако си сред моите приятели, мисля, че вече знам. Проблемът е, че няма никакво значение за кого ще гласуваш. 

Аз просто искам тези избори да отминат, като всички останали през последните седемдесет години. Не че не вярвам в смисъла на изборите като такива, просто искам изборите да отминат, да преживея някак тъжния понеделник след тях и да продължа нататък.

Искам това заради неумолимата, бруталната, жестоката, болезнената и обективната истина: изборите за депутати в Европейския парламент ще докажат за пореден път, че българският избирател е най-добрият избирател в света.

Наблюдение над живота на партенките...

Когато се навиваха партенките...

Имахме навремето в шезеото в Плевен един майор Георгиев, който ни преподаваше дисциплината „Тактика“. Изобщо не мисля, че мога да обясня малоумното съдържание на дисциплината, но ако е важно, есенцията ѝ е налична във всеки боен устав на Българската народна армия от 80-те.

Та, майор Георгиев изобщо не можеше да проумее по волята на какво кошмарно стечение на обстоятелствата някой от нас изобщо се е родил и непрекъснато изразяваше недоумението си с виртуозни псувни, (за които имаше безспорен талант) или чрез различни форми на публично унижение на подопечните му школници и бъдещи запасни офицери.

Никога няма да забравя как майор Георгиев

Пластмаса и лошо време

- Виж ся, те – сирийците, не са мноо умен народ, да ти кажа. Е, как що? Две години работих там, а щом аз съм им работил, а те са ми плащали, няма как да са мноо умни, хехе…

Тъй рече Гришата и надигна шишенцето с вино.

Гришата е от кварталните пияници, с които волю-неволю се сблъсквам всеки ден – кръчмата им е току до моя блок, непрекъснато минавам покрай нея. Една такава – неугледна, от боядисвани милион пъти етернитови плоскости и гофрирана ламарина. Вероятно някога са я направили уж като временен обект в тогавашния нов панелен квартал и така я е заварила демокрацията... Амин...

Всички сме сирийци

© Photo by Borislav Kiprin. Used with permission.

Да ви се оплача и днес, значи. Има някои аспекти на бащинството, които хем обожавам, хем направо ме побъркват. Едно от тях е приспиването на ситната твар. Хем ми е важен този кратък момент на неимоверна близост с най-ценното за мен същество на света, хем нямам търпение да свърши, понеже, нали, денят е дълъг, искаш и ти пет минути за себе си, само пет минути блажена, тиха самота… 

И така както нямам търпение, така и търпеливо изчаквам края на приказката, която му чета, прегръщам го, целувам го и му пожелавам лека нощ… (После пет пъти му казвам да млъква, да затваря очи и да заспива тутакси, щото иначе лошо му се пише, ама това все едно не съм ви го казал, ок? Щото БГ мама това само чакат…)

Та така и снощи. Полуфиналът на Шампионската вече е започнал, а аз прилягам до наследника, придърпал съм една от книжките му…. 

Смелост

Здрасти, момче, ко стаа?...Ше пиеш ли една ракия? Розова е, бе, чудна - аз съм я правил.. Що гонихме сирийците ли, бе? Ми що... Щото то, шубето е голем страх. Ей го – половин село се изсипа да гони три семейства сирийци. Не че са направили нещо лошо, не че са откраднали, не че са набили някого… Ама може и да направят.

Сирийци са, бежанци, цигани, сган, да си вървят! Вън от нашто китно село, че ше стават тупаници. Колко му е да набием 5-6 деца. Ние на нашите не прощаваме и ги умъртвяваме с ритници задето вдигат шум, кво остава за тия дето и да плачат на български не могат. България е за българите… Затуй - смелост требва.

Undisputed

-       

  - Аз май малко ще потичам сега, - рече синче след 40 минути абсолютно безцелно, крайно непохватно и безумно сладко ритане на омекнала от зимуването футболна топка из двора на близкото училище.

-          - Добре, потичай, - съгласявам се аз и мислено благодаря на несъществуващия бог на детската мисъл за петте минути почивка. Няма какво – нито краката ме слушат както преди, нито килата ми са подходящи за догонване на топки, които синче неизменно изпраща в най-неочаквани посоки, но не и към мен.

Ситен заема стартова поза а ла Том (или Джери?) и драсва с всичката сила на шестгодишните си крачета по асфалта на училищния двор. Почти очаквам да се обърне да види дали след него остават черти…

Паля гузна цигара (все пак сме в училище, нали) и се присещам за едни други времена.

Yellow Brick Road...

Има в София една такава, широчка улица, която „пронизва сърцето на града“ и свързва всички центрове на силата – реални и символични. Улицата е видяла и понесла какво ли не. Попила е Господ знае колко тона кръв и сълзи, пролени по най-различни и най-често – напълно незначителни лични и исторически причини. Понесла е тежестта на стотици танкови вериги – кога заради преврат, кога заради парад. Понесла е милиарди стъпки на милиони хора…  Има си улицата име, история  и прочее.  Имаше даже доста кестени покрай нея, ама ги отсякоха. Най-често й викаме на тази улица

„Жълтите павета“. По очевидни причини.

"Здрави са. За осиновяване."

Европейската комисия, след 18 месеца туткане, пусна един доклад за напредъка на България. В доклада - нищо ново, нищо, което да не знаем. Нищо, което да не ни е ясно до болка – не сме мръднали особено от 2011 г., все такава безнадеждно депресираща съдебно-политическо-мафиотска кочина.

Защо изобщо го чакахме тоя доклад? Какво си мислехме, че ще прочетем в този безмерно дипломатично написан, скучен и доста мъгляв на моменти текст? Някаква недостъпна, непознаваема за нас божествена истина, която да ни отвори очите? Заключения,  които не можем да направим и сами след само една разходка по улицата или с едно пускане на новините в 7 (ако случайно сте били в кома през последните години, разбира се)? Или ви става много гот щом можете да кажете: Ей го, бе – и европейците ни разбраха какви сме мизерници, крадци и некадърници.

Bunny Lava said this... in 2013

Отмина ли 2013? Кога, бе?!?! Много бързо някак... Или не... Whatever...

Във всички случаи, благодаря на всички ВАС за вниманието към този скромен личен блог.

Благодаря ви за коментарите, съветите, споделянията и за отделеното време.

Може би ще ви бъде интересно да видите какво в този блог бе прочетено най-много пъти през 2013-та:

Себичното копеленце споделя или Нема такова нещо като житейско счетоводство

И кат се почнаха едни равносметки...
Докато се търкалям с пълен с високохолестеролна храна търбух и се опитвам да преживея и тази Коледа с всичките й традиционни дивотии, ща не ща се присещам какво ми се е случило през последните 12 месеца. Опитвам се да премисля кои са всъщност значимите неща, които са ми се случили, кои са нещата, които може би ще имат някакво значение за остатъка от живота ми. Оказва се, че тези неща изобщо не са много и, вероятно заради дребнобуржоазната си суета, намирам това за напълно нормално.
Установил печалния факт на доста еднообразното си и незначително във вселенски мащаб битие, аз се обръщам на другата кълка и решавам, че всъщност май по-важно е не какво ми се случило, а какво съм научил през тази 2013-та година, 43-та в моя живот...