За траекториите (В отговор на едно предизвикателство)

Бях предизвикан (!) от г-н Борислав Киприн, който в свой текст си позволява да заяви публично, че великият Дарвин е сбъркал или поне недовършил своята Теория за еволюцията. Видите ли, според господина Киприн, човекът дееволюира (има ли такава дума?) прогресивно, което е оксиморон според мен.

Защото еволюцията не е линейна – напред и нагоре, а се гърчи, вие, суче, разклонява, чекне и разчепатва във всички посоки и в 99% от случаите се дъни като български футболен клуб в евротурнирите. Тя, еволюцията е и

Я, по-зелените да слязат да бутат линейката...

Младежът от офиса с модната лъмбърсексуална брада дръпва от цигарката и ми разказва следния виц:

Циганин и българин си купуват апартаменти по едно и също време, в един и същи блок, един и същи вход, на един и същи етаж. Двата апартамента са напълно еднакви, направо огледални. Засичат се двамата съседи на асансьора и циганинът казва:
- Комшу, вчера се замислих нещо. Да знаеш, че моят апартамент е два пъти по-скъп от твоя.
- Глупости, - възразява българинът. – Знам ти апартамента, същия е като моя, няма как да е два пъти по-скъп от моя.
- Може, - отвръща циганинът.  – По-скъп е защото аз имам за съсед българин, а пък ти имаш за съсед циганин.

Младежът се засмива на собствения си виц, ухилвам му се криво и аз...

Предполагам, че версия на този виц се е разказвала къде ли не

За кво ревеш, бе?

Мъглив ноемврийски ден, преди точно четвърт век…

Гладен съм, недоспал, мърляв като прасе, измръзнал и ужасно кисел. Мотая се в някакъв окоп на 300 м от турската граница, пуша цигари „Арда“ една от друга и броя секундите...

Около мене, 1000 други мизерници, всичките облечени в износени въшкарници модел 1912 г., правят приблизително същото. Скуката, постоянното състояние на полуглад и полусън, недоебието и неизбежното затъпяване, заличават почти всеки помен от надежда, че някой ден отново ще сме хора.

We few, we happy few...

Този блог започна приблизително по същото време миналата годинa. Преди една година, плюс-минус няколко дни, насред всеобщата еуфория на #дансwithme, насред заредените с драма, романтика, очакване и пропити с постоянно променящи се дози гняв, надежда, объркване и радост ежедневни разходки по старите жълти павета на София, по време на които срещнах изумителна сбирщина от прекрасни, великолепни хора, които вече с гордост наричам свои приятели.

Една година по-късно…  

Добре дошли в Бобов дол

Утрото било по-мъдро от вечерта, казват. Да видим как сме в това тъжно понеделнишко утро…

Изборите отминаха. Като си припомня каква беше кампанията, изборите дойдоха и отминаха като мъглата от онова стихче на Карл Сандбърг – на меки, тихи котешки лапички. Гласуваха една трета от всички възможни избиратели, повечето от тях под строй, сграбчили дебитни карти с прясно преведени 30 животоспасяващи сребърника. Да им е честито! Job well done.

Ами останалите? В деня за размисъл на много места падна хубав пролетен дъждец, в изборния ден блесна чудно слънце и народът се юрна да събира гъбките, кротко прорасли по гори и полянки. И ги набра, няма спор – да му е сладко на всеки гъбар. Добре ще похапнете днес. Нищо, че нямате идея какво ще папкате утре.

Българският избирател - най-добрият избирател в света!

А ти за кого ще гласуваш?

Не, не - не ми казвай. Честно казано, изобщо не ме интересува, а и ако си сред моите приятели, мисля, че вече знам. Проблемът е, че няма никакво значение за кого ще гласуваш. 

Аз просто искам тези избори да отминат, като всички останали през последните седемдесет години. Не че не вярвам в смисъла на изборите като такива, просто искам изборите да отминат, да преживея някак тъжния понеделник след тях и да продължа нататък.

Искам това заради неумолимата, бруталната, жестоката, болезнената и обективната истина: изборите за депутати в Европейския парламент ще докажат за пореден път, че българският избирател е най-добрият избирател в света.

Наблюдение над живота на партенките...

Когато се навиваха партенките...

Имахме навремето в шезеото в Плевен един майор Георгиев, който ни преподаваше дисциплината „Тактика“. Изобщо не мисля, че мога да обясня малоумното съдържание на дисциплината, но ако е важно, есенцията ѝ е налична във всеки боен устав на Българската народна армия от 80-те.

Та, майор Георгиев изобщо не можеше да проумее по волята на какво кошмарно стечение на обстоятелствата някой от нас изобщо се е родил и непрекъснато изразяваше недоумението си с виртуозни псувни, (за които имаше безспорен талант) или чрез различни форми на публично унижение на подопечните му школници и бъдещи запасни офицери.

Никога няма да забравя как майор Георгиев