Апокалипсис в центъра на Вселената

- Де го Ушко? – пита ужасът на еволюцията Методи, пуска сгънатата си плажна кърпа на пясъка и се тръшва морно до мене. Надигам глава от хавлията и едва открехвам клепачи.

- Е го там – отвръща му ужасът на еволюцията Генади, легнал на своята кърпа от другата ми страна. – Довлече се по некое време и се просна като парцал.

Методи започва да врътка глава в произволни посоки, защото Генади толкова го мързи,че дори не вдига ръка да посочи. Най-сетне локализира купчината кокали, опаковани в мръсна тениска и още по-мръсни рязани дънки, с огромна, остригана глава в единия край и стърчащи от нея под прав ъгъл спрямо черепа уши. Методи зяпа Ушко няколко секунди, посочва го с брадичка и казва:

Понякога си гледам пъпа...

Понякога се улавям, че вместо да си гледам работата, аз си съзерцавам пъпа. Смешно ли ви е? Ако да, тогава знайте, че в моя случай това изобщо не е толкова лесно и безгрижно занимание, колкото изглежда на пръв прочит, поради наличието на внимателно култивирано и грижовно курирано шкембе.

Оги

Историята е по истински случай. Имена на хора и места, както и някои събития са променени.

Оги. Просто Оги. Предполагам, накратко от Огнян, не съм сигурен, но за мен Оги си беше напълно достатъчно. Нямам спомен кой го беше довел в компанията и нямам представа къде живееше, нито къде се е подвизава обикновено. Всъщност, не го бях виждал никога преди тази случка, не го видях и никога повече след нея.

Оги май беше художник. Така ми казаха другите от компанията, но аз никога не съм виждал негова картина. Казаха ми още, че бил „страхотен“, „гениален“, „уникален“, „маниашки“ художник, ама аз не мога да го потвърдя.

1.
Срещнах Оги през едно ненормално лято в края на 80-те. С ужаса на еволюцията Ушко седяхме на гарата в Бургас, пържехме се под слънцето на перона и чакахме

Опасният чар на Спас и неочакваната прелест на глупостта

Аферата “Спас”, известна още като “Спасгейт” още се вихри и не е разплетена докрай, а вече се чуват призиви да бъде направен филм. Ако не сте се досетили, да ви кажа, че има поне два такива, все по мотиви на съвсем истински случаи - единият е великолепният “Опасен чар”, а другият не чак толкова великолепният (според мен) “Хвани ме ако можеш”. 

Историята си е все една и съща - ловък мошеник, който си измисля и старателно си изгражда публична легенда за това кой е, какъв е и какво работи с една единствена цел - да отърве неколцина наивници от парите им. Е, има и нюанси в тази цел - амбиция за слава, за признание, за издигане над собствените си привидно ограничени от произход и среда възможности и т. н.
Така че не знам доколко един филм за лицето Спас би бил оригинален. Впрочем, от всичко известно дотук, много малко от нещата, които знаем за него и делата му изглеждат особено оригинални. Не е особено оригинална и наивността и доверчивостта на жертвите му, разбира се. Тепърва обаче предстои да разберем повече подробности за Спас, известен още като Александър Николов - джетсетър, пътешественик, ерудит, експерт и знаменитост. За друго ми е мисълта.

Нелепата, но безкрайно поучителна история за едно дилдо, пакостниците Гого, Евгени и Кинчето и Стефан Стамболов

Както често се случва, всичко започна абсолютно случайно, без никакво предварително планиране и без никой от главните герои да подозира какъв неочакван обрат ще придобият нещата. Което не е никакво оправдание за действията им, разбира се, но поне е някакво обяснение как стана тъй, че цялата нация някак успя за няколко дни да се самоизнасили, при това с помощта на едно-единствено дилдо, а на всичкото отгоре и да усети даже известно удоволствие от акта. Но нека започна от начало...

Цялата работа беше, че Гого, ученик от 11д на елитното столично Средно училище по кибернетика, мениджмънт, археология, нумерология и чуждестранни езици (СУКМАНЧЕ) „Свети Великомъченик Кормесий Горносусурлевски“ щеше да има рожден ден. Неговият доста добър приятел Евгени, ученик от 11а на не по-малко елитната столична Полупрофесионална гимназия по знакова хомеопатия (ПОПРОГИЗНАХ) „Света Евпраксия“ искаше да му направи подарък.

Една доста фалшива новина

Една четвърт от българите твърдят, че всеки ден попадат на "фалшиви новини". Седем от десет пък твърдят, че са попадали на такива, макар и не непременно всеки ден. Но има едни 13%, които дори не знаят какво е това.

Ако сте от тях, спокойно, не се тревожете: никой не е в състояние да научи всичко на този свят, a и за да научите какво са фалшиви новини и да знаете как да ги различавате от останалите, ще трябва да научите още толкова много неща, че вероятно е по-добре изобщо да не започвате. Така че, зарежете този текст, в него няма нищо интересно за вас, той е, хм, фалшива новина. Наистина.
За останалите, ето за какво си мисля тези дни по темата:

Как търсихме под вола теле, а то се оказа двуглаво

Днес имаме проблем. Проблемът ни е в определен смисъл аграрен, селскостопански. Проблемът ни е, че мнозина от нас се занимават с търсене на теле под вола. Търсят усилено, бясно, трескаво, отчаяно и дори са дали име на процеса: 

Да открием къде изчезна „дясното“ в българската политика!  

Лошото на търсенето на теле под вола е, че (колкото и да е парадоксално) ако наистина го търсиш, най-вероятно в някакъв момент ще го намериш. А още по-лошото е, че изглежда никой от откривателите на телета няма никаква представа какво, аджеба, да правим с въпросното чифтокопитно, което на всичкото отгоре се оказва поне двуглаво, че май даже триглаво, според това от коя страна го гледаш. 

И толкова сме запленени от странността на туй животно, толкова сме шашнати от неговата другост и необичайност, че забравяме изначалния проблем: