Flow my tears, the policeman said...

Плачат хората, протестират... 

И протестите срещу проекта за орязването на полицейските привилегии са наистина такъв таргикомичен фарс, че първата ми асоциация е именно заглавието на прекрасното произведение на Филип К. Дик, което безсрамно откраднах...

Фарсът е в много неща - от "дреболии" като естеството на възгласите на протестиращите полицаи, достойни за всяка дегенерирала футболна агитка, до самия факт, че протестът възникна сякаш като доказателство защо изобщо някакви хора са станали полицаи. Джокер: не е от чувство за дълг. 

Комедията... Само ще припомня прес-конференцията на главния секретар на МВР след убийството на афганския мигрант преди седмици и толкоз. Ах, да - още една дума по частта за комедията: гранатомет. Вицовете и ядливите туитове и фейсбук статуси край нямат. Истинската комедия ще е обаче, когато

Записки от детската площадка

Казано е: Всеки с проблемите си, но моят най-зловещ личен проблем е… решен! Поне засега. Защото няма нищо по-хубаво от лошото време. Поне що се отнася до това, че заради студа и (най-вече) дъжда, най-младшият наследник на рода ми, великолепният и тъй свиден на сърцето ми Ситен, не може да посещава ДеЦката площадка. Ликуй, народе, налей си биричка, Шварц… И понеже засега драмата ми приключи нека споделя за…

ДеЦката площадка! Туй тъй гнъсно и трижди прокълнато място между също тъй прокълнатите софийски панелки. Таз купчина от зле поддържани катерушки, пързалки, клатушки, люлки и прочее шарено боядисани кошмарни приумици на недоучили общински архитекти. Туй, настлано с полуизгнила омекотяваща настилка сборище на бъдещи и настоящи социопати, обрасло с обилно наторена от кучешка пикня и повръщаното на поколения бебета растителност... Струва ви се прекалено? Пресилено? Твърде силно поне?

Казвал съм го и преди: ДеЦката площадка е

Николета Л. ми изяде хамстера

На 13 март 1986 г. в. "Сън" излиза с голямо заглавие на първа страница: "Фреди Стар ми изяде хамстера".
В статията се твърди, че известният британски комик и актьор Фреди Стар, докато гостувал на приятелско семейство, накарал домакинята да му направи сандвич. Тя отказала, а той сложил домашния ѝ хамстер между две филии хляб и го изял жив.
Това е едно от най-знаменитите вестникарски заглавия в историята на британската преса. Самата страница на този брой на "Сън" днес може да бъде открита на тениски, чаши за кафе, плакати, сложена в рамка, като украса за офис и т.н. Иначе, ако изобщо ви е важно, новината е пълна измислица, но това няма никакво значение - на Фреди Стар и до ден днешен му се налага да отрича да е ял хамстери...
А аз спокойно можеше да кръстя този пост и "30 месеца в лайната".
30 месеца. Две години и половина. Толкова време провеждах абсолютно неиздържан в научно отношение експеримент, който за краткост и удобство нарекох #Jебемтижурналистиката. 

Белокопитово, Уайтуотър и уна палома бланка

Цялата псевдо-истерийка около няколкото километра асфалт и бетон, наречени пътен възел „Белокопитово“ е изключително забавна. Да, и аз се вързах на тая партенка. Вързах се като типичен първосигнален, средностатистически български нетизън, който шофира автомобил и чат-пат минава през района на този „диамант“ на родната шосейна инфраструктура. 

Разбира се, и аз като 99% от коментиращите нищо, ама абсолютно нищичко не разбирам от пътно строителство, не знам колко струва километър четирилентов асфалтов път, дори не съм напълно наясно с нормативите и процедурите за избор на проектант и изпълнител на подобен проект.

Логичният въпрос е защо тогава си позволявам да коментирам и да си упражнявам съмнителното остроумие по темата? Отговорът е:

За историческата ненужност на един паметник

Издигат паметник на цар Самуил и още преди да са го сложили на постамента му, се започва: грозен бил, хубав бил, светят му очите, нямало да светят, там му е мястото, не му е там мястото, оня паметник в Скопие бил такъв, тоя в София щял да бъде онакъв... 

А въпросът, който аз си задавяам е защо, в името на всякаква нормалност, ни е изобщо да вдигаме този паметник? Само защото се навършват 1000 години от смъртта му? Не, очевидно е, че трябва да има по-дълбока причина и именно това се опитвам да изследвам за себе си, защото все някога с децата ще мина покрай паметника и ще трябва да им обясня. 

Наречете ме безродник, наречете ме отявлен либерал и толераст, не ми пука, но мисля, че щом днес издигаме паметници на царе от преди хиляда години, значи не сме научили нищо от историята, нито като отделни хора, нито като нация. 

Странник в странна страна

Този текст не е критика към никого и нищо, просто поредица нестройни разсъждения... Предполагам.

Спектакъл, алиенация, унищожение... Общо взето, това е моето усещане след един ден в почти напълно нетипична за мен среда.

Гледката на десетина градски обитатели, които катерят камъните на път към Рилските езера е интрото към спектакъла. По силата на обстоятелствата, аз съм част от него и изпълнявам ролята си. Правя го, мотивиран от смесица от любопитство, примирение и предчувствие за разочарование, коeто вероятно се дължи на скептицизма, който тъй старателно култивирам в себе си.

Войната свърши, ние победихме... Ако го искаме.

В учебника по история на сина ми пише, че преди 70 години, на 9 май, Германия най-сетне капитулирала и Втората световна война, поне в Европа, свършила.

War is over. We won. Войната свърши, ние победихме...

В Ню Йорк, моряци се разцелували с медсестри под облаци от празнични конфети, в Москва войници ритуално струпали пленените вражески знамена пред стените на Кремъл, английската кралица танцувала с поданиците си, а в Берлин немците започнали да изравят от развалините оцелелите парчета от живота си. Далеч на изток, няколкостотин хиляди японци пък още не знаели, че след три месеца буквално ще се изпарят от този свят за части от секундата...

Всъщност знам, че хронологията на събитията е малко по-различна, но не за това ми е думата. А тя е за това, защо за мен 9 май е много специален ден от календара.

Втората световна война не завършва на 9 май 1945 г., а ако се огледаме и ослушаме и малко се позамислим, може да се усъмним дали тя някога изобщо е приключвала. Най-малкото защото седем десетилетия по-късно, още спорим, караме се, мерим си оценките по история от гимназията и се опитвам да наддумаме другия къде, как и защо трябва да се отбележи този ден. Кой паметник е "правилният" и на коя армия да "благодарим"? А ние изобщо какви бяхме в тази война - добрите или лошите? Окупатори, освободители, поробители, спасители... Тези, които периодично оцветяват паметника на Съветската армия какви са? Добри или лоши? Ами тия, които слагат цветя на него?

Наистина ли, бе хора?

Да, в София има паметник на Съветската армия. Голям, масивен, на много централно място и, поне според мен, доста грозен като изпълнение, но аз всъщност не разбирам много от тия неща. Има и други паметници на хора, загинали през тази и други войни, но точно този, пряко и косвено, е символичното средоточие на повечето ни спорове, особено покрай 9 май. (Имаме си също и паметник на Цар Освободител - мене ако питате също толкова, че и още по-нелеп, защото кой цар някога, някъде изобщо е бил освободител, но за него някак не се спори, нали...)

Нелепа работа, извинявайте. 

Мисля си за хората, заради които уж сме построили всичките тези паметници. Как биха приели цялото това наше боричкане, дърлене и говорене. Какво биха си помислили за нас и времето ни. Не мога да ги попитам, не вярвам и да ме чуват, затова избирам да си представям какво биха ни казали те, ако можеха да ни видят какви ги вършим. Според мен, всички те заедно, без значение от каква националност и с какви убеждения са били, по-скоро биха ни обърсали по един зад вратовете на тъпите ни глави и биха ни теглили по една майна заради глупостите, които правим. Руски и немски войници, американски и английски пилоти, българи, имали нещастието да са в беоспособна възраст баш по онова време... Сигурно щяха да ни напердашат един по един и да ни кажат:

"Нищо не сте разбрали, тъпанари недни! Кое не ви е ясно? Живи сте, бе ей, нещастници, радвайте се! Беше война, истинска война, не филмова, не вестникарска. С кървища, с разкъсани тела, откъснати крайници, болка, изнасилвания, куршуми, болести, взривове, разрушения, каквито не можете да си представите. Гинехме един по един и заедно вкупом. Радвайте се, че сте родени по-късно, бе идиоти, че за разлика от други хора по тоя грешен свят, на вас не ви се налага да преживявате това. Айде, ние тъпи бяхме, оставихме се да ни подкарат като говеда към кланица, ами вие? Идеи, идеологии, идеали... Махайте се оттука с тия спрейове, знамена, цветя и лентички и спрете да ни ровите костите. Разкарайте се, отивайте си вкъщи и си пийте водката, бирата, уискито, виното. Гледайте си семействата и ония си работи, защото само там има някакъв смисъл и някаква радост. Заради тия ваши глупости, тая тъпа война не може да свърши..." 

Така си мисля аз...
Заради семейната ми история и заради произхода ми, аз съществувам до голяма степен благодарение на събитията от 9 май 1945 г. Можеше всичко да свърши иначе. Също така, по една случайност на същата тази дата, но преди седем години, се роди и малкият ми син и затова този ден е един от трите в годината, които са от изключително значение за мен, заедно с рождения ден на другия ми син и една друга дата, която си е само моя работа. Така че, аз няма да ходя по паметници и по демонстрации, за да крещя глупости в нечии уши. Ще бъда в един детски клуб и ще оглушавам от детски крясъци... А вие... Вие правете каквото щете. 

War is over. We won. Войната свърши, ние победихме... Само ако го искаме.