Wednesday 4 December 2013

Кратка история на България: Част 4 - Възход и падение на курортното дело


Това е опит за умерено достоверна, приблизително безпристрастна, неособено научна  и най-вече кратка история на България. 
Няма претенция за изчерпателност защото иначе нямаше да е кратка, но пък има известна претенция да съответства на общоприетите научни концепции по най-важните моменти на българската история. Дълго е, спорно е, така че четете на свой собствен риск. 

Към края на 9-тия век, след като се убедил, че България е достатъчно християнска страна, князът Борис, наречен още Михаил, окончателно се кротнал в манастир, а на трона се качил третият му и най-малък син Симеон.


Симеон, всъщност, изобщо не се казвал Симеон. Не е ясно как са го били кръстили, когато се родил. Като поотраснал, Борис го пратил в Константинопол да учи за епископ, защото по ония времена българските епископи били адски дефицитни. Както си му бил редът, младежът станал послушник в местен манастир, където му дали името Симеон и тъй му останало. Пичът научил перфектно гръцкия и общо-взето бил некъв хипер-досаден отличник, докато след случката с Владимир-Расате, Борис не го викнал обратно в България да царува. (Защо Борис не сложил на трона средния си син Гавраил? Никой не знае. Мистерия!)
Службата не изглеждала зле, поне в началото, даже направо приказка, но ето че почти веднага, прясно възцарен и задомен, на Симеон му се наложило да тръгне на война…

За всичко била виновна Солунската митница. По ония времена, България си имала прилично търговско представителство в Константинопол, даже в града имало България Мол, ама на открито, само за български стоки, където алъш-веришът вървял със страшна сила. Което пък неимоверно дразнело местните и те излобирали пред императора да премести мола в Солун. То хубаво, преместили мола, но тамошната митница треснала такива зверски такси и мита на българския внос и вече било ред на българските търговци да се вкисват. Те, естествено, отърчали при Симеон за помощ и той нямало къде да ходи – започнал война с византийците. Тази война продължила, със съответните паузи за кафе с бисквитки и почивки между полувремената, през почти всичките трийсет и няколко години царуване на Симеон …
Оказало се, че Симеон много го бивало в тая работа. До такава степен го бивало, че станал единствения цар в българската история, който си ходел в Константинопол когато и както си поиска – поне пет пъти с войската си тръгвал, за да превземе скапания, разкрачен град, та веднъж завинаги да се тури край на тая глупост. Само че той много добре знаел къв трън в гъза ще е да се оправя с всичките му там византийски благородни педераси и интригантски копелета и всеки път се отказвал. Е, също и заради това, че накарал Византия да му плаща ежегоден данък, който му идвал доста тъкмо. Последната му разходка обаче се оказала много яко събитие. Оная песен „Край Босфора шум се вдига…“  описва донякъде случката, но ето какво станало:

Пристигнал Симеон с армията си пред Константинопол, почукал учтиво и му отворили. Някак не можело да не му отворят – все пак почукал с няколко десетки хиляди саби едновременно, а византийските такива били другаде по това време.
Дежурният император го посрещнал почтително и викнал да им сервират винце на брега на Златния рог. Седнали те, пийнали, боцнали гръцка салатка и накрая, императорът попитал:
- Монка, ся, що така грубо? Нали нещо мир имахме, вечна дружба, а-у…
- Абе, ти мене уважаваш ли ме? - попитал Симеон.
- Чи как! – настръхнал императорът. – Що питаш?
- Ми що ме цакаш с топла бира тогава? – пак попитал Симеон.
Императорът погледнал към чашите.
- Ма то това е вино, бе… Кипърско. Съвсем си е таман…
- Не се прай на луд, бе ей! Висиш ми с данъци за три години – ревнал Симеон. – Аре ако обичаш да платиш, че да не се обслужвам сам.
- Ми добре - отвърнал императорът и поръчал на счетоводството да извади парите. – Плащаме, щом така любезно ни молиш, ама да знаеш, че яко сме го закъсали с кинтите покрай оная война с арабите.
- Дреме ми на мене за твойте проблеми с арабите – казал Симеон. – Па и тва проблеми ли са? Аз за арменка съм женен, бе ахмак! Просто немаш идея… А, да - да не забравя – продължил Симеон. – От днеска вече и аз съм император, ясно?
- Бре да еба! – не се сдържал императорът. – Че то може само двама императори да има – аз и оня капут, немеца. Както има двама патриарси – нашият и папата в Рим, да пукне дано, гадта жабарска гнусна.
- Е, вече сме трима. И нашто архиепископ става патриарх и църквата ни си е вече само наша.
- Автокефална значи – казал императорът.
- И автопаламудена, автосафридена и афтоскумриена, ясно?
Е, ясно било.

Да воюват с българите обаче било национален спорт за византийците и като всеки император и този се смятал за безумно добър в него, а не след дълго даже така си повярвал, че спретнал могъща операция по суша и море. Но докато византийският флот чакал в Месемврия, натоварен с всичкото плюскане, армията се отдала на плаж и кални бани в Поморие. С други думи, затуткала се и Симеон тутакси ги сполетял. Казват, получила се чудесна ДРОБ – дранье, руганье, обиранье и беганье. Толкова чудесна, че от византийската армия не останало почти нищо друго освен купища добре оглозгани кости. Казват, че когато двайсетина години по-късно отново се появили византийци по ония места, кокалите още си стоели – белички, лъскавки едни такива…

Във времето, в което не се биел с византийците, Симеон се занимавал с общо взето три неща – ебаване със сърбите, ебаване с маджарите и писане на книги. По някое време обаче му писнало да се ебава със сърбите и директно анексирал цялата им страна с всичките й сръбски скари и кафани. На маджарите им теглил яка ДРОБ и ги натирил в Панония, където си живеят и до днес.

С книгите обаче била друга работата – много обичал книгите тоя Симеон и непрекъснато давал зор на своите хора да дращят с перодръжките. Някои казват, че даже май сам пописвал, ама така – като хоби. Други твърдят, че изобщо не му било хоби, ами направо втора професия и бая книжки бил написал, обаче под псевдоним така, небрежно.

Изобщо, голям цъфтеж било из България по времето на Симеон. Всичко цъфтяло, връзвало, узрявало и пак цъфтяло. Процъфтявало и курортното дело. За това помогнал и фактът, че България имала доста брегова ивица и то на няколко морета. Всъщност, точно две. Аха, не три, а две –Черно и Адриатическо. Добре, де – макар и за много кратко, буквално месеци, България имала и гледка към Егейско, така все пак били три... За съжаление, с всичките тия войни, курортистите понамалели и въобще цялата идилия не продължила дълго понеже Симеон умрял. То как да не умреш с толкова нерви, войни и жена-арменка…

А синовете на Симеон изобщо не ги бивало толкова, колкото баща им. Симеон избрал за наследник третия си син Петър. Най-големият, кръстен на дядо си Мишо, бил засилен в манастир. Вторият, Иван, пробвал да стане цар, но се наложило да бяга във Византия, а четвъртият - Боян, известен още като Вениамин, неизвестно защо предпочитал да се мъкне облечен в животински кожи, без майтап обяснявал на всички, че е върколак и изобщо май бил леко куку-руку …

Накратко, след Симеон нещата тръгнали твърдо надолу, въпреки че Петър царувал дълго и поддържал мир с Византия. Проблемът този път не били византийците, ами… руснаците. Един киевски княз, Светослав, няколко пъти нахлувал в България и общо-взето правел каквото си иска из нея. А Петър умрял и двамата му сина, Борис II и Роман, не ставали и за чеп на зеле, което довело до порядъчен хаос в страната. На византийците най-сетне им писнало от руснаците, опердашили Светослав и завзели Източна България, разжалвали Борис и го отмъкнали заедно с брат му в Константинопол. После опитали да завземат и Западна България, но там ударили неочаквана греда. Всъщност, гредите били четири -  четиримата братя, кръстени от ултра-религиозния си баща Арон, Мойсей, Давид и Самуил.

Четиримата спретнали такъв блицкриг на византийците, че те изобщо не разбрали откъде им дошло. За нула време братята не само си върнали цялата България, ами и полазили Гърция. Цялата. Даже им останало свободно време да се подърлят със сърби, хървати и маджари, при това с приличен успех. После трима от братята умрели, останал само Самуил – здрав, прав българин и освен това ужасно кисел, направо бесен. Византийците опитали да му пратят законния български цар Борис II, но (колко удобно) на границата нещо се объркало и българската гранична полиция вкарала две-три стрели в гърлото му, уж по грешка. Братът на Борис, Роман станал цар, но тъй като византийците непредвидливо му били резнали топките, когато умрял нямало наследници и цар станал… Кой? Точно така  - Самуил, който спешно се самоповишил в император.
 
Във Византия обаче вече си имали редко кадърен чорбаджия - Василий II. Отначало, той яко загризал дървото – араби от изток, българи от запад, вкъщи - гражданска война.. Не можел да им насмогне. А и каквото и да правел, самуиловите хора го пердашели по всички фронтове, като веднъж дори самият Василий едва се измъкнал. Изобщо, голям резил…

10-тият век най-сетне свършил и с него свършил и късметът на българите. Василий пратил поредната яка армия в България, която отново превзела Източна България. Междувременно, маджарите и те се включили в тарапаната и също нападнали България. През следващите десетина години, византийците бавно, но сигурно смалявали България и най-накрая на Самуил му писнало и решил да тури край на цялата лудница. Армията му срещнала армията на Василий до село Ключ. Кофти битка била тази - византийците пленили близо 15,000 български войници. Василий заповядал да ги ослепят всичките – само един на сто оставил с по едно око да води останалите обратно към къщи… Казват, че когато видял в какво се е превърнала армията му, Самуил буквално получил удар и умрял.

Четири години и двама скоротечни царе по-късно, България изчезнала от европейската карта… Ама за малко де...

Кратка история на България: Част 1 – За всичко са виновни китайците…

Кратка история на България: Част 2 - Как Боби стана Мишо без изобщо да е травестит




7 comments:

  1. Честно какъв ти е проблема на теб, чета те всеки ден и се чудя :)

    ReplyDelete
    Replies
    1. Въобще не се учудвам, че не разбираш и че изобщо си мислиш, че имам проблем, но продължавай да четеш - може и да научиш нещо...

      Delete
  2. Да преразкажеш историята в разговорна форма е?

    ReplyDelete
  3. ... е забавно, айде, следващата глава да е готова до петък

    ReplyDelete
  4. Браво! Остатъкът от Историята да се готви!

    ReplyDelete
  5. От три години се опитвам да обясня на дъщеря си, че историята е нещо интересно и днес са първи път я видях да чете запленена.
    Изчете първите четири и каза, че най-после са и станали ясни много неща :)

    ReplyDelete
    Replies
    1. Благодаря. Наблюдавам нещо подобно и с моя син. Само се надявам дъщеря ви да е на поне 14, че иначе леко ще се притесня:)))

      Delete

Дръж се прилично.