Thursday 5 December 2013

Кратка история на България: Част 5 – Сватби, погребения и много тежък мултитаскинг

Това е опит за умерено достоверна, приблизително безпристрастна, неособено научна и най-вече кратка история на България. 
Няма претенция за изчерпателност защото иначе нямаше да е кратка, но пък има известна претенция да съответства на общоприетите научни концепции по най-важните моменти на българската история. Дълго е, спорно е, така че четете на свой собствен риск. 


Когато в началото на 11-тия век византийците окончателно приключили да завлад​яват България, работата, естествено, доста се сговнила за българите, макар и не веднага.
Отначало, всичко си вървало по старому – на селяните и на по-кротките боляри общо взето им било все тая на кой цар плащат данъци. Само отвреме –навреме някой по-палав благородник вдигал бунт, обявявал се за цар на България (кой знае защо винаги с името Петър и поредния номер) и спретвал див купон, който приключвал с викане на полиция… пардон – с идването на византийската армия, което пък водело до солидна порция спешни погребения. Карали я така около сто и седемдесет години…

В ония времена, след войните, най-скъпият вид забавление били царските сватби. Императори, крале, царе и подобни си умирали да ходят по сватби, защото тия събития били и нещо като тийм-билдинг, на който всички се отдавали на ПЕПИ - пиенье, еденье, политика и ибанье. Ето как ставали нещата:

Примерно, воюват немски херцог и френски принц. По някое време, като затъпеела битката, шефът на една от страните (да речем, французинът) казвал:
- Стоп, стоп, стоп!... Пауза на малката ни сладка войничка! Малко се поуморих, даже се изпотих под мишничките. Почивчица за по коняче.
Немците кандисвали и двете страни се разделяли с дружески потупвания по раменете, поплясквания с хавлии по гъзовете и двусмислени мачо-шегички.
Обикновено, едната страна, в случая френецът, пращала някой епископ с оферта:
- Намира ни се един малко излишен син. А на вас да ви се намира някоя булчица? Ние даваме едно графство, ще дадете и вие едно, па ще оженим дечицата и ще спрем с войничката, че да си гледаме другите интрижки, а?
Немецът се почесвал по некъпаната тиква и питал сенешала си:
- Имаме ли мома?
Сенешалът поглеждал в тефтера с момите и отговарял:
- Ми да, намира ни се май една … Седма щерка на барон фон Шкандал-унд-Злобендорфер, дето пукна преди две години.
- На оня дърт нахуйник ли, бе?  - крещи херцогът. - Давай я.
- Обаче че тя не е съвсем мома, че за малко я бяхме дали на един поляк, дето леко го умряхме миналия септември. Иначе си е ОК момичето, с наследствени земи, ше ни излезе тънкана.
- А що не сме я шитнали някъде досега? – пита пак шефът на немците.
- Ми щото… - мънка сенешалът. – Отде да знам що – забравили сме я в лудницата.
- Браво, бе! Ти си егати сенашала – не ми знаеш активите… - кипва немецът. - И как се казва девойчето?
- Кунигунда, май. Само че, както казах, тя не е много девойче…
- Бахти куцото име! Майка й на колко шнапса е била, когато я е кръщавала?! Нищо де, прекръстваме я на… на… Абе, на Антоанетка я прекръстваме и я меткаме на жабарите.
И така, франсето получавало контраоферта, пращало одитори за един бърз дю дилиджънс на „наследствените земи“ и ако всичко било наред, двете страни драсвали едно договорче и се захващали с ПЕПИто.

Обикновено обаче сметката за купона се плащала от бащата на булката. Така че когато византийският император решил да жени щерка си за некъв унгарец, а бил съвсем изтънял откъм кинти, той просто треснал българите с допълнителен данък. Е, чак тогава чашата преляла. Българските боляри яко се вкиснали, а трима от тях - братята Тодор, Асен и невръстния още Иван, не само се вкиснали, ами даже малко се ядосали.

Тодор и Асен  си вдигнали дребнофеодалните гъзове и се замъкнали при императора. Някак се добрали до среща с него и поискали, видите ли, да станели бирници, та белким някак съберат вноската за новия данък. Императорът нещо хич не бил на кеф него ден – киселини ли, пак трипер ли, не се знае – и като ги изслушал, се развикал и се разпсувал кански… Накратко, изгонили Тодор и Асен и даже май малко ги понатупали. От което произтекли само неприятности, защото братята се оказали обидчиви. Ама много.

Върнали се в България и решили да вдигат бунт. То хубаво, но се оказало,че няма достатъчно бунтовници, а нямало, защото братята не били особено популярни, даже май не били и съвсем българи, а нещо средно между българи и кумани, което често се случвало в ония времена. Затова тримцата стъкмили план: първо малко пиар, после малко кютек. Речено-сторено.

Тодор изровил отнякъде една икона на Св. Димитър Солунски, изтъпанчил се насред Търново (нищо и никакъв гарнизонен градец по онова време) и обявил:
- Слушай сега, народе български!
Народът се поослушал – безплатен сеир в скучен ден, кво.
- Виждаш ли я тая икона, народе?
Народът кимнал, че я вижда.
- Е, тая икона е чудотворна –казал Тодор.
Народът свил рамене. Виждал бил и такива икони.
- Освен това, иконата ми рече, че Свети Димитър вече на харесва гърците, а българите. Което си е яко, нали?
Народът пак кимнал. Яко било. И кво?
- А сега обявявам България за независима, себе си обявявам за неин цар Петър, четвъртият подред с туй име и ви призовавам на бунт! На оружие, братия, да се освободим от византийско иго! – завършил Тодор.
Народът не мръднал. Изобщо. Асен като видял каква е работата, излязъл напред и рекъл:
- А който дойде с нас, няма да плаща данъци цели пет… Не! Десет години няма да плаща данъци!
Което вече било друга приказка...

Тодор (наречен вече Петър) и Асен изненадали местния гарнизон и набързо го отупали, но понеже после не успели да завладеят старата столица Преслав, обявили Търново за такава и тъй си останало. Византийците най-сетне се усетили, пратили армия и прогонили двамата старши братя отвъд Дунава. Освен това заловили и отмъкнали в Константинопол жената на Петър, най-малкия брат Иван, както и оная икона, за всеки случай. Петър и Асен обаче чукнали сделка с братовчедите – кумани и заедно с тях бърже се върнали в България и станали царе.

Прес следващите петдесет години настанал един такъв, тежък мултитаскинг – война, погребения, сватби, война, погребения, сватби - често пъти и трите едновременно. Асен и Петър ги убил някой си Иванко и се наложило спешно да викат от Константинопол най-малкия брат Иван.

Иван, който вече бил пораснал и имал завиден успех сред константинополското девичество, бил известен във византийската столица като Калоян – в по-свободен превод: Ваньо Пича. Което си е маса ирония, като се знае, че той после станал известен като Калоян Ромеоубиеца. А как станал такъв? Ми много просто – с трепане на ромеи (тоест, гърци). За десетте години, в които бил цар, изобщо не му пукало от никой и от нищо. Бил такова перде, че дори се съюзил за кратко със същия Иванко, който бил убил братята му. Също така, Калоян бил и много добър в мултитаскинга – например, докато се разбирал кое-какво с Иванко, негови хора пазарували куманска конница на килограм, а армията му пердашела византийци в Македония.

За негов късмет, баш по това време един кръстоносен поход вместо да освободи Йерусалим и Гроба Господен от арабите, кривнал влево и „освободил“ Константинопол. В резултат, шайка некъпани франсета и германци ликвидирали за кратко Византийската империя и основали своя, Латинска такава. Случило се баш в края на 12-тия век. През остатъка от живота си, Калоян се пердашел с латините и с останките от Византия.

Веднъж, в един чуден априлски ден, латините тръгнали към България на наказателна експедиция и срещнали българската армия край Одрин. Калояновата армия си била принципно ОК, но била леко назад откъм бронебойна техника. Затова Калоян измислил мазна гадория. До Одрин имало едно чудесно смърдящо, кално, лигаво, глинесто-слизесто блато и малко след началото на битката българската пехота се направила, че остъпва към него. Рицарите се юрнали да преследват, натресли се баш във въпросното блато и затънали до шия с всичките ония ламарини по тях. Което пък се оказало много удобно за рота по-ячки българи с брадви... Калоян дори пленил латинския император Балдуин, тикнал го в панделата, където франсето умряло, за радост на туроператорите от 20-тия век. (Но вие си знаете, че Балдуиновата кула на Царевец изобщо не е Балдуинова, нали?)

Накрая, Калоян си рекъл, че нема какво да се занимава с Константинопол:
- Ебал съм ти и наведения, смрадлив град. Що не взема да превзема Солун?
Обсадил той града, легнал да спи и го убили.Цар станал някой си Борил, който може да имал нещо общо с убийството, може и да нямал, но във всеки случай бил бахти некадърника и оплескал почти всичко, с което се захванел. Накрая, от емиграция се върнали синовете на Асен и единият от тях, Иван, станал цар – Иван Асен II.

Виж, Иван Асен II се оказал направо некъв бог на мултитаскинга и то най-вече по оная част със сватбите. Човекът успял да се ожени три пъти, да се сдобие с 6 (шест) дъщери, да ги ожени всичките (четири от тях за царе и императори) и да организира всичкото прилежащо ПЕПИ без да фалира държавата, което си е доста добре. Освен това, успял да възстанови патриархата в Търново, което било ужасно важно, защото за да си император в ония години, требвало да си имаш и собствена църква, с патриарх и всичко останало. Когато се наложело, Иван Асен можел и да пердаши. Пердашел наред - византийци, латини, унгарци, сърби, хървати…

Човекът правел каквото може и го правел добре. Казват, че за 23 години царуване, без ужасно много войни и с повечко ПЕПИ, той направил това, за което на Симеон му трябвало почти същото време, но и нон-стоп ДРОБ – дранье, руганье, обиранье и беганье. Изобщо, Иван Асен II бил последният читав цар на България и това се случило в средата на 13-тия век…

После нещата тръгнали на зле. Царете се сменяли през няколко години, на всичкото отгоре от север се довлякла нова напаст – татарите, които освен,че периодично подлагали българите на ДРОБ, практически решавали кой да е цар и за колко време. И това продължило почти сто години, с леки почивки, докато не се появил Михаил Шишман да основе новата и последна династия на България. Когато рабрал, че Византия (пак) е в гражданска война, той тутакси окупирал Тракия. Византийците, естествено веднага отишли да го посрещнат. Двете армии се засекли някъде към хепито на магистралата към Пловдив и понеже българите били повече, византиецът предложил на наш Мишо да решат спора в личен дуел. Михаил отговорил на предложението с чисто нова граматична форма в българския език– двойното положително отрицание:
- Да, бе да – дуел… Я си...

После Михаил тръгнал да се бие със сърбите. Ял бой и умрял.Синът му го наследил за около осем месеца и духнал за Италия, а цар станал Иван Александър, племеник на Михаил, който се закотвил на трона за точно 40 години. Не бил много той по микромениджмънта и мултитаскинга, та затова веднага делегирал задачите на синовете си, ще рече - коронясал ги тримата за ко-царе и ги разпратил по различните краища на страната като губернатори. После се развел, пак се оженил и айде още трима сина, които също обявил царе и царчета. Изобщо, в България се навъдили маса царе едновременно, а баш царят си седял в Търново и си четял четвероевангелия с картинки, повечето на самия него…

А междувременно, турците завземали Мала Азия, чупейки си залци от Византия, което обаче изобщо не пречело на императорите да ги ползват като наемници. Като видял това, Иван Александър също започнал да наема цели турски кланове за своята си армия. Същото правели и локалните царчета, които основно се занимавали с трепане пмежду си. И докато византийци, българи и сърби се усетят какво става, на турците им писнало да се правят на две и половина и направо си окупирали Източна Тракия. Византия вече представлявала горе-долу само Константинопол и две-три ниви наоколо. 

Турците обаче започнали малко по малко да къртят земи и от България, което се оказало, че изобщо не било трудно - повечето градове сами се предавали. Което не значи всички градове, а само повечето. Когато Иван Александър умрял, България на практика се била разпаднала на три големи, затлъстели и охранени части и още 4-5 полунезависими болярски области. До  края на 14-тия век, почти всичките вече били под турска власт. Тук-там само по някой по-нервен войвода или болярин опитвали да се позадържат, но в крайна сметка България отново изчезнала от картата… 

Този път за много, много дълго време...

Кратка история на България: Част 1 – За всичко са виновни китайците…

Кратка история на България: Част 2 - Как Боби стана Мишо без изобщо да е травестит

4 comments:

  1. Много интересно четиво, комплименти!

    ReplyDelete
  2. Не че нещо, но Иван Асен II е син на Асен, не на Петър - Теодор.

    ReplyDelete

Дръж се прилично.